Да бъдеш учител е, като да изследваш Слънчевата система. Учил си за нея, подлагали са те на хиляди тестове, които си покривал без усилие, изчел си тонове литература за тази “непозната” вселена и си мислиш, че си подготвен да “излетиш” в открития космос. Но излиташ и се озоваваш в напълно непознатото и необятно, не знаеш какво те очаква, но не можеш и да предвидиш.
Мартин Колев е роден през 1989 г. в Бургас. Завършил е психология в СУ “Св. Климент Охридски”. Публикувал е в “Култура”, “Капитал”, “Литературен вестник”, “НО поезия”, “Родна реч”, “Сега”, “Море”, “Гранта”. Автор на сборниците с разкази “Кучето на терасата” (2009) и “Микро” (2016).
Той имаше собствена мъртва котва в акваторията на ветроходната база, сред воняща мътна вода, където се изтичаше мръсният канал на града. На тази котва, на сто метра от брега, завързваше своя “Мародер” – някогашна спасителна лодка на презокеански параход, чудесен велбот: осем и половина на два и половина метра...
Ах, това събуждане, ако не бяха ранните събуждания, животът можеше да протече и по-добре. Обидно е да се ококорваш самичък в тъмницата, докато градът все още спи, а повечето хора се надигат с помощта на часовникови звънци...
Няколко дена след смъртта му разбра, че късчето земя, в което легна той, ще й създаде допълнителни грижи. Преди всичко трябваше да потърси каменоделец за плочата. Но възникнаха още въпроси. Най-важният се свеждаше до цената. Предлагаха й няколко вида граните и мрамори. Реши да помисли. Туй я накара да се разходи по алеите...
Пазачът се двоумеше, за първи път му правеха подобно предложение, непознатата му повтори още веднъж: вижте какво, вие и без това си стоите тук, а леглата са там, празни, така че можете спокойно да се съгласите...
И второто пътуване до Венеция затвърди усещането ми, че това е наистина измислен и крайно нефункционален град, при това повече, отколкото трябва, мокър, където не биха могли да живеят нито венецианските търговци, нито каквито и да било дожи...
То лежи във водата неубедително, килнато настрана, и наподобява потъващ петролоносач; толкоз му е и площта – колкото на танкер. По него се мяркат няколко дръвчета и храсти, това се вижда отдалеч, но тези, които са го посещавали, знаят зелената трева и цветята му напролет...
Слизаха на юг и питаха, но им отговаряха с отрицание, а те не се отчайваха и слизаха още пò на юг, където лятото ставаше по-горещо, но квартири все нямаше и нямаше, докато на края се ядосаха и спряха в едно никакво село. Това село издъхваше на брега на морето, без плажове; само скали и рифове...
Взема ли решение да драматизирам “Островът на съкровищата”, винаги заминавам за морето, избирам си местенце с много скали и се облещвам срещу белия лист на машината, която в такива дни сякаш получава душа на зъл човек – зъби се, присмива ми се и редовно излиза победителка в нямата борба...
