Е-списание

Всеки от нас тайничко си мечтае и иска да има до себе си по някой “луд” в положителният смисъл на думата – приятел, който да го води навсякъде, да го разведрява, развеселява и забавлява, но пък и да може да разчита на него в трудните и тежки моменти, в нужда от подкрепа...

Това е светът който сме си създали, “фалшиви” приятелства, “фалшиво общуване”, емоции чрез “емотикони”, забравени истински срещи и разговори очи в очи, а не “в чата”... Разминаваме се по улиците, втренчени в телефоните като омагьосани, все по-малко виждаме наистина света около себе си...

Пътувах с автобус към Балкана. Бях по служба до столицата. Връщах се късно и нямах връзка за село. Имаше около осем километра път, но от тук не предлагаха превоз. Уговорих се със съпруга ми да ме чака с колата. Когато слязох от автобуса беше след десет часа вечерта. Наоколо беше тъмно...

Е, браво на мен! Загубих се в гората – опитна планинарка като мен да се загуби, смях в цялата зала. Браво за трети път. Веднъж в австрийските Алпи, веднъж в Странджата и сега в Родопите. Какво означава изгубила съм се? Няма ме пред погледите на другите от групата, но намирам неща, някого, в краен случай – себе си...