След като много от книгите на наложилия се с творчеството си автор д-р Герго Цонков намериха радушен прием сред читателите и тиражът им беше изчерпан, за улеснение на /по/читателите си, той реши да ги преиздаде като тематично подбра три от тях и ги обедини под общото заглавие “Три книги в една”. Това са книгите “Нож с две остриета”, “Записки на партийния член” и “Когато се раждаше демокрацията”.
Кое отличава и покорява в книгите на д-р Цонков и особено в последната, която той е озаглавил “Това се случи. Спомени на детския лекар”? Достоверността на изнасяните факти, в които се откроява неговата безпределна ОБИЧ КЪМ ДЕЦАТА. Затова започва с “Мънички, милички, умнички”. Авторът не само обича децата, но успява така да предаде това свое преклонение пред тях, че просто заставя и читателят да ги обикне и да му завиди, че е имал щастието да работи сред един обичлив и многообещаващ свят на мънички, милички и умнички същества.
Слънцето залязва... Заровило рошава глава в полата ми, лятото плаче. Аз го изпращам до тополата и го целувам за последен път по челото. След това то се покатерва с нечувана ловкост догоре, разтваря ръце и изчезва. След лятото остава само пепел от мрак и прегорели смехове. Жежките му бронзови стъпки бавно изстиват. Става хладно.
Ще се ровите из ръкописи, из снимки, из книжа и книги, ще ме откривате, но късно: когато няма да ме има.
Андрей Германов
Андрей Германов беше голям, ясен човек. Отиде си от сладкия живот, но в поезията ще приижда непрекъснато.
Чувате ли, виждате ли, усещате ли неговото идване?
Слънце пече, дъжд вали, вятър ни облъхва...
Андрей!
Тогава съдникът на моя живот
ще бъда сама аз. А бавния ход
на дните, годините тук на света
отрежда ни светъл живот след смъртта,
но не в ад и рай, а във властния глас
и деня на децата, родени от нас!
Високо, високо в далечното синьо небе не само се носят топли бели облаци, не само проблясват вечер тихи замислени звезди. О, там съвсем не е тихо, както изглежда от земята. Сред сини небесни пътечки се издигат два чудни палата...
Сякаш още блъскат вълните студени мокри чела в гърдите ми. Преуморените ми до болка очи като че още виждат черните миди, обърнали остриета към нозете ми. В стомаха ми тежи погълнатата морска вода. Тя се бунтува, повдига се към устата ми. Недоволна е може би, че съм я затворила на тъмно и тясно. Като уморени до смърт хриле на риба лежат отпуснати ръцете. Клепките тежат от солта и водата, но не се затварят.
