Тази бяла варосана зала на градската болница,
до самите стени прилепените бели легла
и лица побледнели по тях, и лица меланхолни
с тъмножълтия цвят на студената зимна мъгла.
Дойдох. Защото от главата до петите съм сърце.
Дойдох. В огнището на двете ти ръце
да изгоря високомерието свое
и ако си река – да бъда нейното корито.
Лирическата героиня на Багряна се опиянява от движението, от преодоляването на пространството, от скоростта и риска. Но пътувайки през света, тя пътува и към мъдростта, и към самата себе си. Скитничеството й носи познание за добро и зло, за истини и заблуди, за стойностите на чуждите земи.
Можеш ли да спреш ти вятъра, дето иде от могилите,
префучава през боазите, вдига облак над диканите,
грабва стрехите на къщите, на каруците чергилата,
сваля портите, оградите и децата по мегданите –
в родния ми град?
