От раждането на двамата близнаци Момчил и Петър минаха години. Раснаха и пораснаха. Родителите им се радваха на тяхната красота. Това беше много силно в сърцето на жената на терзията бай Димо от с. Обнова. Бащата имаше чувството, че те ще станат великани. Когато станаха на десетина години започнаха да му помагат, макар че неговият занаят не ги привличаше особено много...
Много са легендите за онова село, кацнало в полите на Странджа, Яйладжик, за преживяното на хората от селото. Селото, където Странджа планина като пълноводна река се разлива и се снишава, за да се слее със зелената пелена на полето, там където се носят легенди, пеят се песни за българи, извършили чудеса, за да спасят вярата си през османското робство.
Симо беше момчето, което обичаше Лора. За тяхната дружба се говореше не само сред неговите връстници, но и между възрастните. Имаше и други момчета, които харесваха Лора, защото тя наистина беше хубава...
В двора на бай Кольо имаше различни видове животни, като се започне от най-малките дребни рибки и се стигне до мечката, само че на картина. В края на двора, до самата главна улица, беше настанил зайците. Близо до тях бяха разположени пет-шест вида птици от рода на кокошките. От тази част на двора се обаждаха и първите петли...
В горната част на морската градина, тази, която облизва морето, както винаги в този хубав летен ден беше оживено. Гребените на малките вълни разделяха синевата на морето като малки бели пътеки, по които нямаше жива душа...
Ранната пролет доказваше своето присъствие. Стаени през зимата в почвата живите семена се размърдаха, пробиха рохкавата почва и покриха полето и градинките с първата зеленина. По улиците и полето се виждаха хора, хвърлили зимните наметала и каскети, калпаци и забрадки. Деца пропускаха с велосипедите си по все още тихите улици...
Нещастието, което сполетя Борката, беше мъка за всички ония, които го познаваха, приятели, близки и роднини. Никой не смееше да го запита как се случи всичко това десетина години след женитбата. Всеки питаше другия не е ли бил възможен някакъв друг изход, но отговорът, мнението на всеки не съвпадаше с истината. Истината беше само една, че катастрофата е била неизбежна.
Новият, така беше известен по име новодошлият зам.-директор в училището. Близо месец нито един ученик не можеше да каже, това е другарят еди кой си. На тази основа дойде неговата фамилия, лично име и прякор. Новият беше млад мъж, само преди година завършил успешно Софийския университет, и по силата на съдбата го назначиха на работа в това училище.
Под погледа на Времето, побрало в себе си субективните критерии на хората, създали стойностни оценъчни системи според социално-политическите веения на епохите, съдът над писателското дело е твърде неутешителен. Свидетели сме как величани имена и творби пред очите ни падат в прах и забвение. От друга страна припомнянето на една мисъл, изречена от писателя Васил Попов, че читателят не се интересува дали си летял със самолет или си падал, когато си създавал художествено произведение...
