Срещата ми с Емануил Павлов в едно квартално кафе се състоя броени дни преди рождения ден на “бургаския Хемингуей”, както го наричат мнозина. Дали от Сатурновата дупка, в чийто плен явно беше попаднал Емо, или от самия живот, който сякаш ни е обявил своеобразна война, но разговорът върви в твърде песимистични нотки.
Когато имаш златни ръце и сърце, когато имаш душа и идеи, можеш да живееш където си поискаш, да създаваш красота и да радваш хората. Тогава си свободен. Тогава светът е твой и ти можеш да го направиш по-добър. Той, светът, не се интересува кой си, той има нужда да му се усмихнеш, да обичаш, да мечтаеш и да бъдеш силен да осъществяваш мечтите си.
Разговорът ми с Красимир Слабаков продължава. За училището, което вече го няма, за занаятите, които изчезват, за изкуството, което все повече осиротява, за вдъхновението, за правилата, за учителите. За благодарността. И за окуцялата духовност, която все още мъждука някъде, затрупана под праха на чалгата.
