Лунни ивици
Задъхана, надничаща над улици, над облаци, дървета и треви, Луната свети , светят малки ивици и носят спомените отпреди.
Ревюта, интервюта, анализи и нова българска литература — гласовете около издателство „Либра Скорп“.
Задъхана, надничаща над улици, над облаци, дървета и треви, Луната свети , светят малки ивици и носят спомените отпреди.
За антологията на българската маринистична лирика в периода 19. – 21. век “Морето в моя стих не е измислено”, съставена от Георги Н. Николов, от издателя.
За книгата на Радой Трухчев “Пътуване в сенките” (поетични откровения и прозаични отблясъци) от редактора.
Изтънява вятърът и хукват дълги сънни сенки из града. И цветя разтварят пъпки с пукот. Стапя се последната звезда.
Попитай спомена къде съм когато дъжд в стъклата ти звъни. Ще ме откриеш в малка песен в презрелите от лято дни.
Остани!... Нека вятърът двама ни гали. Да излива небето свойто синьо ведро.
Шушнат дървета от плод натежали, жадно последния лъч те ловят. Вятърът тихо тополите гали, шепнат с тъга те и ронят листа.
В една развълнувана вечер задъхана слезе от хълма една любов и ми рече: “Ела да те прегърна!”
Морето не е същото. То е със шейсет години по-старо. Бях на море с майка ми и баща ми. Имам снимка. Бях на море много малък при роднините в Поморие. Нямам снимка. Имам спомен...
Всичко започна с това, че ми падна копчето. Хей така, в бързината, докато си обличах балтона се скъса и се търколи на пода. Наведох се, взех го и, тъй като бързах, го сложих в джоба си и излязох...
Помня, че дядо ми е разказвал за участието си във Втората световна война. Но много подробности съм забравил. Една вечер започнах да си спомням. Изведнъж се озовах вътре в тази битка и я видях каквато е била...
Оръфан, угрижен и брадат, старият вече Тотьо Таланта седеше до прозореца на най-крайната маса в рибарската кръчма, наблюдаваше бурното море и сладко си отпиваше от ракията. Човек и глупав да е, застанал пред това чудо…