Познаваш ли ги?! – Нафталинените хора.
Те кътат вещи тънещи в талази синкав прах.
Те трупат, търсят, вземат още без умора
и зъзнат тъй напрегнати от стрес и страх.
Богат не си щом трупаш до припадък,
пари във сметки, сейфове и каси под отчет.
Богат си станал в мига, в който със наслада
си осъзнал, че можеш всичко да дадеш.
Много обичам равносметките, не само в края на годината, но и когато усетя, че съм избягала много надалеч от себе си. Явно не съм си научила урока и не съм усвоила до съвършенство изкуството на АЗ-а, което толкова усърдно проповядвам. И така, и този път, опитвайки се да отварям слепи очи и да насърчавам издигането на АЗ-а в култ, АЗ забравих за своя собствен.
И каза Самотата: – Ти ми принадлежиш! Болката се криеше зад нея и чакаше своя звезден миг. Страхът почука на вратата и Самосъжалението хукна през глава, за да му отвори. Злобата постели черен сатен върху огромното легло. Отмъщението веднага се пъхна под завивките.
Огледах се наоколо... Не можех да повярвам на очите си... От всички страни бях заобиколено от светлина... Аз самото бях лъч, блясък, ореол... Кога се бе случило всичко това?! Та нали аз никога не спя и улавям всичко?! Тогава я попитах... Тя навярно само се усмихна, защото усетих тази радостна вибрация с цялата си същност...
Няма да стъпвам на пръсти. Няма да ти пазя тихо. Още когато ме видя за първи път, знаеше, че си имаш работа с ураган, с огън, с явление. Няма как да стане да съм по-тиха от водата. Понякога по свой избор в момент на смирение, може, рядко, понякога, но в никакъв случай не, когато искаш, не винаги.
Простих. Всичко, Господи простих!
От раните до правописните грешки,
от лъжите наяве, до онези, които скри,
оправдах го чисто човешки
и всички мечти наивно дарих.
