Притесненията на стола

Аз съм един обикновен стол. Най-обикновен стол от едно крайморско лятно кино. Някога бях зелен, сега съм сив.

Сигурно си мислите, че ще започна да ви се оплаквам – “краката ми са ръждясали, седалката ми е счупена, а облегалката ми е изкривена..., вече съм стопроцентов стол-инвалид за пенсия! Като екрана – той първи в киното се напука, посивя и се олющи и за няколко сезона се превърна в стопроцентов екран-инвалид за пенсия...”, с една дума колко хубав бе животът, когато бях зелен и колко лош стана, като посивях... Не че не е вярно, но няма да го направя, за да не ви обременявам – проблемите с цвета, седалката и краката касаят мен и моите колеги – другите столове. А и не бихте могли да ми помогнете – кой вече боядисва посивели столове в едно лятно кино, след като в дома си има видео? Да не споменавам, че се нуждая от цялостен ремонт. Както, впрочем, и моите приятели от зелените години.

Или пък си мислите, че ще продължа – какви филми имаше някога, какви страсти, каква интрига, каква любов... Чаплин, Гарбо, Лорен, Делон... Какви лица, какви артисти! Зрителите се смееха и плачеха, възхищаваха се от смелостта и се прекланяха пред любовта и след филма си тръгваха пречистени. А сега – кръв и ярост в една схема: взрив, убийство, целувка, разголени гърди, преследване, стрелба, бой с ритници и победа на добрия, който си тръгва, оплискан с кръвта на лошия и се чудиш кой е по-кръвожаден – лошият убит или добрият му убиец? Зрителите скърцат със зъби, пъшкат и се потят и си тръгват разярени..., с една дума колко хубави бяха филмите преди и колко лоши са сега. Не че не е вярно, но няма да го направя, за да не ви разстройвам – простете нетактичността ми, но проблемите със старите и нови филми касаят повече вас – предишните и сегашни зрители, отколкото мен – изкривения сив стол.

А може би си мислите, че ще разкажа спомен от времето, когато бях зелен – как собственикът на киното идваше в началото на пролетта с бригада майстори, изстъргваха ръждата от краката ни, поправяха счупените ни части и ни боядисваха зелени? След това шпакловаха и боядисваха екрана. Той бе фаворитът в киното и за него се полагаха специални грижи (ние-столовете сме помощен персонал, но това не ни пречеше да се чувстваме полезни). Собственикът наричаше екрана “прозорец към красотата на изкуството и чудесата на света” и засукваше доволно тънките си вирнати мустаци. Работниците опъваха над мен и моите колеги медни жици с разноцветни крушки и усукани гирлянди, художникът на града се качваше на паянтовата си стълба, избърсваше праха от табелата над входа и изписваше с широки червени букви “Най-новият и най-вълнуващият филм за всички времена”, собственикът написваше с тебешир на черната дъска до касата името на филма и с това приключваха приготовленията за сезона.

Вечерта пред киното се събираше тълпа нетърпеливи зрители. Мъжете купуваха на децата и жените семки и бонбони, за себе си – цигари. Собственикът ги посрещаше пред входа, кланяше се галантно на дамите, усмихваше се любезно на кавалерите и подканяше с поглед разпоредителките да работят по-чевръсто.

Лампите над нас изгасваха, зрителите притихваха, прожекционният апарат жужеше, широк лъч раздираше тъмнината, екранът оживяваше и се превръщаше в “прозорец към красотата на изкуството и чудесата на света”.

Жените и децата люпеха семки и дъвчеха бонбони, мъжете пушеха цигари, загледани в екрана. В снопа на прожектора кръжаха заслепени пеперуди. Накацали по оградата, прилепени плътно едни към други, притихнали чайки и деца-гратисчии гледаха филма, широко отворили очи и затаили дъх, като зрителите в залата. Ниско долу вълните се разбиваха в брега все по-тихо и по-тихо, накрая оставаха само гласовете от екрана... Сега над киното прелитат прилепи, чайките не кацат на оградата – кръжат над празните сергии на пазара, а децата играят видео-игрички – преследват, стрелят, проливат кръв... Извинете, продължавам:

Филмите бяха различни – любовни, каубойски, гангстерски, по класически романи...; сменяха се през два-три дни, но независимо от стила и жанра, всеки филм вълнуваше зрителите еднакво силно и никой не се съмняваше, че филмът, който гледаше в момента е “най-новия и най-вълнуващия за всички времена”. На следващата вечер зрителите идваха да видят следващия “най-нов и най-вълнуващ филм за всички времена” и така всяка вечер, за всеки филм, до края на сезона. Такива бяха тогава времената... Но да продължа:

Много неща съм видял аз, счупения сив стол – на екрана и в салона. Прегръдки, сълзи, въздишки... Спомням си един младеж и едно момиче. Той я ощипа по..., как да го кажа? – меките части, тя изхълца тихо, замахна силно и го перна леко по ръката. След това притихна. Той не отдръпна ръката си, тя въздъхна, на мен ми стана топло – там горе се раждаше нещо ново и красиво. После наистина ми стана топло – той галеше със стръв меките й части и момичето се беше сгорещило. На следващата година двамата дойдоха в киното, той държеше вестник, тя буташе детска количка. Бебето заспа в количката, тя се притисна в него, той продължи да гледа в екрана и до края на филма не посегна към меките й части. След филма тя си тръгна натъжена, но той не го разбра... Бил съм свидетел и на по-интимни сцени. Макар и малко неприлични и те ми топлеха душата – и в тях имаше нещо спонтанно и красиво, тъй като не причиняваха болка, а наслада.

След филма зрителите си тръгваха, разпоредителките измитаха киното от слънчогледовите семки, смачканите билети и размазаните фасове и се прибираха в домовете си. Собственикът заключваше вратата с дебел железен катинар и отиваше в кръчмата при кея да изпие няколко ракии с рибарите, завърнали се от дневния риболов.

В края на сезона надписът “Най-новият и най-вълнуващият филм за всички времена” избледняваше, ние посивявахме, собственикът заключваше киното с дебелия железен катинар и изчезваше, за да се яви отново на следващата пролет с бригадата работници и художника на града, да ни ремонтира и да пусне киното, а ние – прясно боядисани и освежени, да посрещнем развълнуваните зрители...; с една дума как се грижеха за нас преди и как ни забравиха сега... Не че не е вярно, но и това няма да направя, за да не се натъжаваме взаимно – проблемите със забравата и самотата касаят еднакво и вас, и мен.

И така – няма да ви разказвам за себе си, няма да ви разказвам и за старите и новите филми, няма да ви разказвам и за самотата, ще споделя нещо друго – не мога да си отговоря, защо така се случи? Мислех, че съм видял много неща на екрана и в киносалона, но се оказа, че нищичко не знам! И се питам: какво се промени? Къде е проблемът? В това, че възрастните се затварят вечер в домовете си да гледат дискове и видео, а децата играят видео-игрички, вместо да излязат навън и да се срещнат с други хора? Или, че забравиха лятното кино край морето? Или нещо друго стана?...

Питате защо съм така объркан? Ще ви отговоря с риск да ви разстроя:

Една вечер, години след като собственикът на киното престана да идва, трима младежи бутнаха вратата, тя се събори с трясък, насядаха по нас – изпочупените сиви столове, извадиха спринцовки и игли и набодоха изтънелите си вени. След това заспаха. Като се събудиха, единият не стана. Двамата се уплашиха. Обадиха се на Бърза помощ по мобилния телефон на заспалото момче и избягаха. Дойде линейка и отнесе младежа в болницата. Така и не разбрах, какво е станало после с него. Знам само, че след това в киното идват двамата младежи, които се обадиха в Бърза помощ, набождат вените си, поспиват и си тръгват. Преди по пода на киното се валяха слънчогледови семки, хартии, фасове и смачкани билети, а сега – спринцовки и игли. Лошото е, че няма кой да ги измете – разпоредителките продават турски дрехи на пазара.

И една друга история – една вечер на улицата спря мотоциклет. Едър младеж в черни дрехи и лъскави синджири слезе и повлече към киното момиче, облечено в същите черни дрехи и по-тънички синджири. Тя се дръпна, той я довлече в киното, тя извика, той я удари, после я насили, тя изстена и се отпусна. На мен ми стана тъжно – това не беше онова красиво нещо, което се раждаше, докато младежът галеше ненаситно меките части на момичето, а то се затопляше все повече и повече, не беше и другото по-интимно нещо, което доставяше наслада. Това беше нещо ново, непознато, за мен, за моите колеги, за екрана... Докато младежът насилваше момичето, прилепите отлетяха към морето, аз и другите столове мълчахме, стори ми се, че и екранът плаче като момичето в мрака. После и ние проронихме ръждива сълза от болка.

И друго страшно нещо веднъж се случи:

Две момчета вкараха в киното една възрастна жена. Пребиха я, взеха й парите и си тръгнаха без да се обърнат. Старицата се задави и закашля. Покрай киното минаха възрастна двойка и няколко младежи. Чуха хриповете на старата жена, но не се спряха да й помогнат. Надявам се, че си помислиха, че в киното се прожектира филм и стоновете са от екрана. Дано!

Това е проблемът на мене, стария ръждясал стол – не мога да разбера какво стана, какво се промени? Затова съм толкова объркан.

Но да не ви занимавам повече с моите проблеми – и вашите сигурно не са мало, ексик ви чужди! За оправдание ще кажа, че цял живот съм стоял в моето лятно кино, не съм излизал, дето се казва до брега или до кръчмата да изпия по две-три ракии с рибарите, дето се връщат от дневен риболов, камо ли по-далече, и най-вече никога не съм гледал видео-филми и играл видео-игрички, за да опозная живота по-добре. Затова ви моля да ми простите, ако съм ви наранил с нещо! И един съвет ще си позволя накрая: не вземайте думите ми насериозно – аз съм само един обикновен стол. Най-обикновен стол от едно лятно кино край морето.