Морето

Морето

Изпитвах раздиращото, агонизиращото желание да скоча. Да си блъсна и прекърша врата в камъните, да потъна до дъното, където пясъкът да ме прегърне. Завинаги. Взирах се с премрежени заради вятъра очи към водата. На повърхността ѝ вълничките се свиваха и туптяха като разранена плът. Сигурно, ако я докоснех с пръст, тя ще затрепери болезнено. Отнякъде изсвистя гръм. Откъснах бавно очи над морето и се взрях към похлупака над мен. Черни облаци се бяха напластили един през друг, извисяваха се и предвещаваха буря. Небето беше намръщено и гневно, но морето беше мъртвешки неподвижно, само нахалният вятър разрушаваше тази статичност и го набраздяваше с вълнички.

– Писна ми вече от теб! Махай се! МАХАЙ СЕ И ДА НЕ СЪМ ТЕ ВИДЯЛА ПОВЕЧЕ!

Обърнах се рязко назад с трепереща от напиращ плач брадичка. Не бях готова за това. Никога не съм била. Зад мен нямаше никого, разбира се. Буната се простираше пред мен като коридор, който правеше остър завой наляво и свързваше мен с брега. Преход между далечния свят на реалността, на живите, и границата с морето. 

С периферията си виждах дребните силуети как се тътреха на алеята отсреща. Безлики.

Разбира се, зад мен нямаше никого. Нямаше кой да ме спре. Не бях достатъчно важна. Стиснах очи, за да спра сълзите. Може би и затова отлагах вече часове и висях тук неподвижно. Чаках някой да ме спре.

– Не ме обичаш. Никога не си. Лъжеш ме постоянно. Грубиян такъв!

– Мамо...

– НЯМА „МАМО“!

Отворих незабавно очи, зачервени и подпухнали. Повече няма да ги затварям. Няма дори да мигам. Иначе почвах да чувам гласове, които не са там. Като лудите по болниците. Единствената ми разлика с тях е, че аз не съм в болница.

Мама.

Сълза се катурна по бузата ми и падна с тупкане на камъка. Миг след това, сякаш по сигнал, капки дъжд започнаха да дупчат водата. Винаги съм се чудела защо се нарича „Черно море“. Сега обаче името му придоби стряскащ смисъл. На фона на сърдитото небе водите му имаха стоманен оттенък, бяха мрачни и непроницаеми. Като че ли не е вода, а катран.

– Извинявай?

Стъписано погледнах напред. Между камъните във водата имаше момче. Черната му мокра коса беше пригладена назад, очите му бяха огромни като на кукла и леко свлечени надолу, сякаш винаги му се спи. Оттам ме гледаха два тъмнокафяви ириса, които внасяха неестествена топлина насред смразяващия студ наоколо. Кожата му беше бяла и тънка като хартия, под нея прозираше всяка тъкан на съществото му.

– Какво правиш там, по дяволите? – шокирано питах аз.

– Задава се буря – додаде той, абсолютно игнориращ въпроса ми, – трябва да се прибереш у дома. От цяла вечност те гледам как зъзнеш тук.

Отворих потресено очи. Наблюдавал ме е? Как? Откъде? Стоях и не знаех какво да кажа. Забравих как се говори.

– Хей, чу ли? – рече отново той. Устните му бяха розови и пълни, а докато се движеха, се подаваха причудливо изострените му зъби. – Трябва да си отидеш у дома. Вашите те чакат.

Нещо се сви в стомаха ми и ми попречи да си поема дъх.

– Аз... няма... не – накрая успях да се добера до въздух и заговорих по-уверено – не. Аз нямам „наши“. Нямам дом. Те ме изгониха оттам. Всичко свърши.

– Всичко свърши или в главата си втълпяваш, че е свършило?

Втренчих се в това странно момче, плаващо във ледената вода под мен. Изглеждаше на моите години, на границата между тийнейджър и мъж. Беше вдигнал една черна, гъста вежда и ме гледаше очакващо.

– Ти не разбираш, те не ме искат. Тя не ме иска, а той не направи нищо по въпроса, че да ме защити. Имат си сестра ми, а тя е толкова по-добра, красива, мила, може всичко, прави всичко...

Изведнъж се сепнах. Изповядвах се на странник в черното море насред прииждаща буря. Неусетно дъждът се бе усилил и барабанеше настойчиво наоколо. Бях подгизнала до кости и най-вероятно щях да настина, ако възнамерявах да доживея до утре. Момчето ме гледаше с тъжни очи, топлината в кафявия оттенък вече не напомняше на огън в камина, а на свещ от погребение. Накрая заговори тихо, почти шепнейки.

– Не е ли странно, че хората се отказват от живота си, още преди да са го заживели истински?

– Аз съм ужасен човек и не трябва да живея! – изхленчих с последни сили. – Нищо не съм постигнала, за нищо не се боря, изглеждам ужасно, мразя...

– Липсва ми мама – рече изведнъж той, вече зареял поглед някъде към хоризонта. – Искам пак да се скарам с нея. Това е дар, който не бива да се захвърля. Не го правѝ и ти. Не правѝ грешки, за които ще съжаляваш отвъд живота си.

Не знаех какво да кажа и проследих погледа му. Много близо до водата слънчеви лъчи бяха раздрали облаците и ги огряваха. Сивият буреносен цвят се стопи в памучно бяло.

– Ами, ако те ме изгонят пак? – обърнах се към момчето, но то беше изчезнало. Само мътната и разплискана вода издаваше някогашното му присъствие.

След около час стоях пред вратата. Зъбите ми тракаха от студ. От другата страна на вратата дочувах високи гласове и плач. Насилих се да натисна звънеца, преди страхът да ме хване за гърлото и да ме запрати отново на буната. Вратата се отвори с трясък и баща ми се нахвърли.

– Ани, Господи! Къде беше!? Мале, цялата си замръзнала...

– Мамо – откопчих се някак си от прегръдките му и повторих. – Мамо.

Влязох в стаята си.

– Мамо.

И я видях. Беше се облегнала на една от библиотеките ми и разлистваше „Похитителят на мълнии“. Това беше първата книга, която заобичах истински. Вдигна зачервен поглед към мен и отрони.

– Феичке.

Всяка неделя ходя на буната и се взирам в морето. В повечето пъти водата е синя и усмихната, но дори когато времето е лошо, а морето бурно, отивам, за да изрека на глас мислите, които ме мъчат. Макар и да не го видях никога повече, усещам присъствието му и знам, че слуша.