Homo Metallicum

Homo Metallicum

– Дами и господа, живеем в ера, в която човекът е по-близо до Твореца, откогато и да е било! Заради гения на роботиката, човешкото сърце бие по-бързо и по-дълго, мозъкът работи по-ефикасно, а тялото почти не остарява. Хората се надбягват с еволюцията и до този момент, смеем да твърдим, я задминаваме. Великото дело на роботиката роди не само импланти и апарати, които да дадат на тежко болните втори шанс за пълноценен живот, но и поправи път за усъвършенстване на човешкия организъм и превръщането му в перфектно същество. Концепции, които през далечната две хиляди двадесет и шеста година, когато започна програма „Хром“, бяха налудничави фантастични приказки, сега ходят реални, редом с нас към новите хоризонти! Искате да движите предмети с ума си? Вече е възможно! Детска мечта ви е да летите? Какво ви спира, елате в Хром и ние ще осъществим вашата мечта! Някои от по-възрастните тук си спомнят сериала „Игра на тронове“ и гледаха пред екраните как Денерис Таргариен излизаше от пламъците непокътната. Вече и вие можете да сте дракони, стига да се отдадете на „Хром“ и нашата технология. Нашата мисия е да превърнем хората в боговете, каквито им е отредено да бъдат. Но тялото ни, тленно, слабо и нефункционално, заковава като с пирони Демиурга в нас и той рано или късно изстива, както изстиваме и ние. Толкова много потенциал, заровен в ковчези и разяден от червеите. И тук се питаме ние: Защо Бог би създал човешкото съзнание по Негов образ и подобие, когато физическата ни обвивка е толкова крехка и неблагонадеждна? Нека си го кажем: човекът е нарочно произведен с вече изтекъл срок на годност, защото този хитър Бог го е страх да не го свалим от небето. Е, човешкият вид живя достатъчно дълго в робство на собствената си природа, стига вече. Ние казваме стига! Човекът заслужава да се развива вечно, да живее вечно и да не страда от смъртта. Но за да постигнем тази всевисша цел, трябва да се откажем от тялото, с което досега сме били принудени да живеем. Затова мисията на „Хром“ е следната – роботизиране на несъвършеното, за да достигне съвършенство. Вече работим и върху импланти за деца, мечтаещи да станат супер герои. Защо ти е костюм на Железния човек, когато ти самият можеш да си железен човек? Бъдете с „Хром“ и летете към висините на бъдещето! Е, кой ще лети с мен?

Цялата зала стана и заръкопляска. Шумът беше покъртително силен, блъскането на метал с метал кънтеше измежду стените. 

Вече повечето хора бяха с роботизирани ръце, това се бе превърнало в норма. Беше обичайно за подарък за осемнадесетия рожден ден родителите ти да ти подарят ваучер за подмяна на някой крайник, най-вече ръце, за да се вижда.

Докато се покланяше сковано насред оглушителното пляскане на хиляди метални ръце, доктор Явор Лилитов си отдели няколко секунди време, за да огледа преценяващо публиката. Както беше и предполагал, нямаше нито един без две механизирани ръце, само една беше признак на бедност. По-заможните си бяха подменили и окото, една от най-скъпите интервенции. Какво гласеше мотото на „Скай Ай“? „Две едноцветни очи? Не бъдете старомодни и пречупете своята визия сега!“

След като слезе от сцената, заедно с охраната си, се запъти към гаража, където послушно го чакаше колата му. Беше на античната марка „Тесла“, която „Хром“ закупи преди вече петдесетина години от един грохващ старец. Лилитов дори не можеше да си спомни името му. Ескортът му го изпрати до вратата на колата, която се отвори сама след сканиране на чисто новата ретина на доктора. Влезе си в колата, помаха за довиждане на охраната, която не му отговори на поздрава („Трябва да си конструирам нова стража с някакви елементарни маниери. Тези вече са ръждясала бракма.“) и си тръгна от подземния гараж. Използваше страничен изход, защото, ако беше излязъл от централния на главната сграда на „Хром“, пътят му щеше да бъде задръстен от огромна тълпа хора, негови на върли поддръжници... и не само. Затова той беше крайно предпазлив и се изнизваше през странична вратичка, за да се прибере спокойно у дома. Щеше да е хубаво да разполага с една вила в покрайнините на мегаполиса, в който се бе превърнала някогашна София, но изобщо не възнамеряваше да се отдалечава от тесния кръг на Първи, Втори и Трети пръстен. Колкото повече излизаше от ядрото Керн, самият център на града, толкова по-примитивни ставаха хората. Примитивни ставаха и сградите, а въздухът замирисваше на пот и спечена кръв. Лилитов беше израснал във време на ужасна примитивност, всички и всичко около него, дори майка му и баща му (най-вече майка му и баща му) бяха низки същества. Затова отказваше да пристъпи извън границите на Керн, дори да мине оттам с колата. Щеше да повърне от погнуса на прясно тапицираната седалка.

А в Първи пръстен бе толкова красиво, за какво му е на човек да ходи другаде? Превключи колата на автопилот и се огледа. Около него се издигаха като сталагмити тънки стъклени небостъргачи, чийто връх изтъняваше като игла нагоре към небето. „Сякаш леко го придържаха да не падне, своеобразен Атлас“ – помисли си докторът. Над него летящи коли се бяха втурнали във всички посоки, неговата беше от малкото мудно движещи се на земята. Най-високо колите се издигаха на около десет метра, за да не смущават живущите в сградите. Самите улици бяха широки, прави, чисти и изградени с новия светещ асфалт, който също изглеждаше доста задоволително. А хората... о, хората бяха възхитителни! Носеха се нежно над тротоара, някой дори избираха да ходят, но го правеха толкова грациозно, като че ли и те плаваха през въздуха. Всички бяха високи, слаби, елегантно облечени с последна мода дълги шлифери и високи ботуши, дамите носеха тънки токове и поли, подчертаващи дългите им крака. Забелязва се, че всички са се подложили на избелване на кожата, някои бяха толкова бледи, че сините електрически капиляри отдолу прозираха. Не беше грозно, съвсем не. На пет-шест пъти забеляза хора с един или два роботизирани крака наред с обичайните механични ръце. Не твърде рядко виждаше и такива с малък имплант до дясното слепоочие. Той имаше две функции – да подобрява зрението или да развие телекинеза. И двете бяха много популярни. В „Хром“ предлагат покриване на металните части с кожа, за да изглеждат по-естетически издържани, но имаше такива, които отказваха, най-вече заради допълнителното заплащане.

„Според мен е красиво – замисли се Явор, оглеждайки творенията си. – Просто още не са готови да заблестят в метал. Нищо, има време.“

След около десетина минути плавно и комфортно пътуване колата паркира сама пред частния му небостъргач. Беше разположен на най-високата точка в града, Черни връх, и от апартамента си на последния двадесети етаж целият свят бе под него. От дете искаше да живее нависоко в някоя докосваща облаците сграда с огромни прозорци. Гледаше с часове снимки на стаи в небостъргачи в Pinterest, разглеждаше спални, всекидневни и което си харесваше го запазваше и си сглобяваше свой апартамент в небето. След това поглеждаше през прозореца на своята си стая и насреща си виждаше Окръжната болница във Варна. Много често се взираше от някое спешно отделение към терасата им от другата страна на булеварда и плачеше тихичко.

Слезе от автомобила, махна с ръка и вратата зад него се затвори бавно.

– Лека нощ, Яна.

– Лека нощ, доктор Лилитов.

Поне колата му беше мила. Премина през множеството скенери и проверки за самоличност, преди да успее изобщо да влезе в дома си. Той изтърпяваше чинно снемането на пръстов отпечатък, сканирането на ретината, гласовото разпознаване, показването на личната карта и петте ключалки, три с три различни ключа и две с осемнадесетцифрени неповторими пароли. Трябваше да бъде сигурен, че никой нямаше да дойде неканен в имението му. Затова и нямаше нито една прислуга в цялата сграда, всичко се поддържаше от машини, които той включваше като го нямаше и изключваше веднага, след като се прибереше. Шумът им го дразнеше, искаше да бъде възможно най-тихо. Беше позволено само на един човек да разваля тази блажена тишина. След като влезе в просторното топло фоайе се насочи към стълбите. Имаше асансьор, разбира се, но искаше да потренира малко. Колкото по-тънък си, толкова по-добре. А и харесваше да си припомня какво имаше на всеки един етаж. На първия до третия беше прилежно прибран и спретнат склад за машини. Четвъртият и петият бяха гардеробна, по един етаж за двамата. Петият беше фитнес, шестият – спа център, а седмият – огромен плувен басейн с джакузи. Имаше още игрална зала с боулинг и билярд, три етажа просторна библиотека и приемна зала за балове. По-горните етажи бяха личните му операционна, лаборатория и кабинет. Беше си изградил навика да работи сам, но рядко имаше това удоволствие и му се налагаше да се отбива до голямата клиника на „Хром“, недалеч от административната сграда на компанията му. Неговата компания. Колко хубаво звучеше само. Най-сетне, след около петнадесет минути изкачване, стигна до последните два етажа. Те бяха свързани в един общ мезонет и нямаше нито една ключалка между тях.

От своя си етаж – двадесетия – дочу познато тананикане. Неволно се усмихна на звука. Изкачи още един етаж и навлезе в просторния хол с панорамна тераса, широки като легла кремави дивани и приглушена топла светлина. Навън се виждаше нощното великолепие на Керн, останалите небостъргачи, наредени в прави редици, светеха успокояващо.

Явор смъкна палтото си, остави го на закачалката и тръгна към кухненския блок от лявата страна на помещението. Решиха холът и кухнята да са заедно, за да си говорят, докато единият или другият готви или да гледат филм от плазмения, прилепнал като лист хартия за стената, телевизор. А и той го бе помолил да е по този начин, защото в старото жилище на родителите им беше така. Явор много рядко му казваше „не“ за такива дребни работи.

– Какво готвим? – провикна се той, докато си събуваше лъскавите боти с кристален ток.

– А, ами не съм сигурен – отвърна Ясен Лилитов, плътният му глас забуча в ушите му. – Ти ще го ядеш все пак, не аз.

– Ако не ми хареса, ще го повърна и ще чистиш ти.

– С теб ще го изчистя.

– На българските граждани няма да им хареса това.

– Колко удобно, че не са тук.

Ясен се обърна, докато бърка зеленчуците в тигана и го погледна с кръглите си, бездънни, изцяло черни очи. Металната му маска бляскаше в сребристо при всяко пречупване на светлината, а очите му я поглъщаха като черна дупка. Внушителният му два метра и десет сантиметра ръст не беше пригоден за готвене и трябваше да се прегърбва, за да му е удобно. Ленената му блуза с копчета и навити ръкави прилепваше по всеки един изваян като от мрамор мускул на тялото му. Явор не помнеше брат си хилав или дребен. Винаги се е извисявал над останалите, но те въпреки това извиваха вратове, за да погледат с възхита лицето му. Въпреки че докторът го бе дарил с ново, то пак приличаше много на старото. 

„Пак е дразнещо красив. Винаги е бил Висш, за разлика от мен.“

– Яворе? Какво стана?

Ясен го гледаше с гарвановите си очи, с тиган в ръка. Металното лице, изработено от безброй малки пластинки, така бе паснало на структурата на черепа и лицевите мускули, че показваха всяко едно негово изражение почти перфектно. Сега изразяваше притеснение и учудване. И лек страх, което е добре дошло.

– Нищо, замислих се за момент. Днес беше изморителен и досаден ден. Първо провеждахме експеримент в симулатора, после изнасях реч. Организирах и прием за другата седмица. За жалост, ще трябва да те поканя.

– Не си длъжен – Ясен се бе облегнал на дългите си ръце, хванали ръба на кухненския плот. – Аз не съм учен, нямам какво да правя.

– Разбира се, че имаш. Аз с кого се очаква да си говоря? Всички са шайка идиоти, броят на изключенията може да се приравни на нула.

– Брат, това са най-умните хора в света.

– Да бе, ще им се. – Явор почна да се съблича в хола, не му се занимаваше да ходи до спалнята си. Разкопча бялата риза, махна вратовръзката и остана само по памучен потник. Погледна се в огледалото и разроши гелосаната си, сресана назад черна коса. Трябваше да се измие, ама ще е после. – Само се смятат за умни, ама ако аз не им кажа като на бавни, какво да правят, никакви нямаше да са.

– Ти да ми обясниш хиляда пъти как да оперирам човек с рак на мозъка, пак ще се издъня.

Явор заряза дрехите си на топлия дървен под с пухкав бял килим отгоре и се приближи към по-големия си брат. В тигана се бяха запекли нарязани пипер и морков, карамелизирани със соев сос. Отстрани имаше късчета тънко месце. Явор обожаваше да яде месо. Идеята, че някой е убил друго същество, за да може той да се нахрани, го караше да се почувства специален. Вдигна очи от храната към металното лице пред себе си. Явор не беше нисък, извисяваше се на сто осемдесет и пет сантиметра над земята. Но в сравнение с брат си беше дребен като мравка.

– Ти ме биеш на шах, те – не. Само че, докато ти си мълчиш и си вършиш работата, те се перчат с пилешкия си „интелект“ и с цялата си наглост се зоват доктори. Това, че имат еди си колко дипломи, няма да ги направи гении. Няма да станат като мен.

– Тогава защо работиш с тях?

– Не работя с тях. Те работят за мен, аз им плащам. Екипът ми, с който патентовам технологиите си, се състои от десет човека, знаеш ги кои са. Останалите ги каня, защото ми трябва сръчността им в лабораториите, а не ми се обучават нови кадри.

– Тоест им се мазниш?

Явор изгледа брат си. Продължително се оглеждаше в черните перли, наместили се на мястото на старите му очи. 

Не понасяше да му отговарят, затова никой не си позволяваше да го прави. Освен Ясен. Само той го помнеше отпреди времето на Възвишението, отпреди да започне всичко. Погнусяваше го вероятността големият му брат да вижда в него това, което беше, а не това, което е. Може би това го караше да си мисли, въпреки редовните напомняния, че такива своеволия биха му се разминали.

Е, този път му се разминаха. Днес на доктора не му се раздаваше правосъдие.

– Аз съм „Хром“ – започна той, – аз съм Божественият мозък, но не мога да създавам, без да имам милиони добре обучени пчели работнички. То е като жив организъм, Ясене. Мозъкът не може без тялото. А аз имам много тела – докторът отиде към хладилника и взе бутилката уиски. Видя с периферията си как Ясен погледна алкохола с отчаян копнеж – моето тяло е просто обвивка на съзнанието ми, реално неговата роля в мисията ми не е толкова голяма. Важно е тялото, което сам си разработих и обучих. Затова ги поканих, Ясене. Нищо са без мен, но са полезна, добре смазана машина. И искам да задържа тази машина за себе си.

– Те те боготворят, няма да отидат никъде без теб – Ясен направи кратка пауза, загледан замечтано в плискащата се течност в кашата. Явор тъкмо си взимаше кубче лед от фризера. – Колко други тела имате, доктор Лилитов?

– Теб – отвърна му без колебание, – ти си моето най-лоялно тяло. Моите очи, уши, моята воля. Ти си дясната ми ръка и само теб виждам като почти равен на мен.

Взе чинията с готовата храна и двамата седнаха на дивана и си пуснаха филм. Явор гледаше „Матрицата“ и си хапваше, а Ясен гледаше как Явор си хапваше. След като филмът свърши, Явор стана, а Ясен го проследи с поглед.

– Трябва да свършиш нещо за мен. Ела.

Слязоха около пет етажа надолу, до лабораторията, снабдена с един от най-мощните компютри, създавани някога. Ябълката под екрана напомняше на Явор за една отминала, прашна ера, когато тази отхапана ябълка значеше нещо. Сега всичко е „Хром“.

Настаниха се пред компютъра, който беше учудващо малък и компактен и Явор въведе поредица от пароли, за да го включи. Ясен ги видя всичките и сигурно ги е запомнил, което по никакъв начин не притесняваше по-малкия брат. 

Отвори се прозорец, който беше разделен на хиляди малки екрани, а като се докоснеше с мишката един от тях, той се уголемяваше и разкриваше цялата картина.

– Камери от Външните пръстени.

– Сам ги инсталира, помниш ли? Така и не ме попита за какво са ми камери в тази джунгла.

– За да ги контролираме, да не направят нещо, бунт примерно.

– Глупости! – Явор едва се сдържа да не се разсмее. – Все едно да държиш котките далеч от кофите за боклук. Няма смисъл, а и за какво ни е? Не, камерите служат на друга цел. Днес претърпяхме провал. Моите нови деца не успяват да преминат тестовете за човещина. Не можем да достигнем хармонията между неорганичното и органичното. Трябва да намерим друг източник на ресурс. Писна ми от хуманност, искам прогрес.

Досега доктор Лилитов и екипът му от Висши разработваше програмата „Адам“ с изкуствено изродени ембриони. Имаха специални кувьози, чрез които симулираха бременност и след девет месеца би трябвало да се роди здраво бебе. Това беше лесната част, сложната беше процесът на вкарване на машинна тъкан в ембриона, така че да се роди Висш, а не да става впоследствие. Опитаха какво ли не. Още от самото начало да инжектират яйцеклетката с чип, който след оплождане да се множи и разпространява в продължение на девет месеца в утробата и да замести уязвими от инфекции органи като далак и апендикс, да увеличи издръжливостта на тялото и да спре развитието на ракови образования. Също такъв тип интелигентна тъкан ще следи за правилните конструкция и ред на хромозомния набор, което от своя страна ще премахне риска от различни генни мутации като синдром на Даун или Патау. Това щеше да е един Свръхвисш, надчовешки вид, за когото не съществува болка, смърт, страх. Homo divinus, който ще живее в един прекрасен нов свят... ако тъканта не разяждаше целия ембрион. Плодът не еволюира, а се разгража, абортира. Нито един субект не издържа деветте месеца. Това озадачаваше докторите и целият проект беше пред разпад. Но Явор Лилитов няма да позволи това.

– Тези камери са за следене, но не и за контролиране. Те не знаят за тях, за което съм ти благодарен колко добре си ги скрил – обърна се той към брат си, който се извисяваше изправен зад стола му и се взираше с черните си сфери в малките екрани. – Те са за подбиране на модели. Сред Низшите има красиви момичета, които може и да послужат за нещо велико.

– Какво имаш предвид? – гласът на Ясен прозвуча нервно.

– Ами ако не почваме процеса достатъчно рано? Ами ако трябва да вкараме в самата майка Синята кръв? Да премоделираме ДНК-то ѝ, да ѝ кодираме Висши гени. Вече имаме добри прототипи, но ембрионите не ги поддържат. Ами зрял човек? Какво ще се случи?

– Това звучи извратено, Яворе. Все едно сме в Аушвиц, що за експерименти са това?

– О, аз не те питам за мнението ти. Извинявай, ако съм направил такова впечатление. Съвсем не. Твоята задача, мили ми Ясене, е да ми намериш красиви Низши момичета. Но не просто хубави или симпатични. Искам да имат Висши черти, стремим се към съвършенство.

– Няма съвършени Низши.

– Има, има. Като диамант насред въглени, виждат се отдалеч. Вече камерите засякоха една, която е повече от подходяща...

– Не.

Явор се сепна и изгледа брат си отгоре до долу. Изправи се бавно от стола. Пак го гледаше отдолу, мамка му.

– За какво ми казваш „не‘‘, Ясене?

– Няма да отвличам хора за извратените ти игрички на луд учен. Достатъчно си изцапах ръцете с кръв заради теб.

Явор хвана лицето на Ясен и го дръпна напред, така че пластинките хубаво да се отлепят от мускулите отдолу. Нечовешкият рев на болка го накара леко да потръпне. Даже се изненада, че още му е неприятно да го прави.

– Ще кажа отново, за последен път – опита се да изрече спокойно Явор, беше му трудно, докато гледа брат си, паднал на колене, гърчещ се, абсолютно обездвижен от агония. – Ще отидеш с отряд „Море“ до Десети краен пръстен, където беше Варна. Ще намериш момичето по снимка, ще ѝ вземеш биометричните данни и ще я бележиш. Когато имаме достатъчно информация за нея, ще отидеш отново и ще я вземеш!

Явор пусна металната маска и мъжът пред него се строполи на хладния под, борейки се за всяка хриплива глътка въздух. Наблюдаваше как пластинките отново се нагаждат по извивките и чертите, как отново придобиват вида на лице. Това не беше по-малко болезнено и Ясен заскимтя като пале, криещ се с длани, превит надве на пода. Явор стоеше до него, чакаше всичко да приключи. Когато скимтенето заглъхна и остана само треперенето, той се наведе, хвана рамото на Ясен и го обърна, за да го погледне в насълзените, присвити от гняв и болка черни очи:

– Разбра ли ме? Ясен ли съм, Ясене?

Брат му кимна. Явор му помогна да се изправи и се опита да го прегърне, но беше отблъснат и брат му затръшна тежката врата на лабораторията зад себе си, без да го погледне повече.

„Кимна, само това има значение – помисли си докторът. – Ако иска да ме пребие, но само да направи това, което му кажа.“

Явор също излезе от лабораторията, любимото му място в дома му, заедно със спалнята му. По пътя към нея забеляза, че спалнята на Ясен на деветнадесетия етаж е затворена и от нея се чуваше тихо, пропито от страх шептене. Явор подмина и се запъти нагоре. Мразеше да убеждава брат си по този начин, но той нямаше да го разбере с думи. Ясен винаги е вярвал, че ако можеш да пребиеш някого, той трябва да те слуша. Явор не можеше да набие брат си, но можеше да му причини болка, което също се броеше. Въпреки това се чувстваше виновно, сякаш отлепяше собственото си лице в тези моменти. „Ще си помисли, че го мразя, а аз не го. Обичам го. Обичам го.“

Едно.
Две.
Три.
Четири.
...
Пет. Давай.

Казвам се Ясен Лилитов, на сто шестдесет и пет години съм. Роден съм като човек на осми май, две хиляди и четвърта година, във Варна, днес позната като окръг в Десетия външен пръстен. Правя този запис, за да запомня. Трябва да помня всичко, защото иначе ще се изгубя в болка. По-малкият ми брат, Явор Лилитов, се роди болен. Страдаше от... от какво страдаше? Не можеше да ходи, нямаше власт над тялото си, говореше неразбираемо... детска церебрална парализа ли беше? Май да. Тогава това не се лекуваше, но той се излекува. Излекува се и от още нещо, заради което докторите тогава увещаваха родителите ни да го пратят в чужбина и да го приспят там. Те отказваха, помня плача на мама и волята, с която тати се държеше за нея, за да не се разпаднат и двамата. Явор се излекува сам. Тогава не знаех как, вече знам. Той направи немислимото, прави го оттогава и заслужава да живее. Заслужава си всичко, което той прави, колкото и гнусно да изглежда. Той излекува света от рак, дава глас на немите, очи на слепите. Виждал съм в операционната в главната клиника как той – само и единствено той – изцери момиче с епилепсия, което след процедурата с радост и смях хвърли хапчетата си в кофата. Знам каква цена плати той, за да стигне дотук, а аз платих заедно с него и вече не мисля, че има какво още да дам. Заради Явор останах без лице и очи, той ми ги отне много отдавна и се постара да ме боли много. Той... той се пропи с нещастието на другите, започна да му харесва да измъчва и се опасявам, че забравя. Затова, моля ви, ако някой ден светът се излекува напълно от болести и човекът вече няма нужда от медицина, за да живее вечно... убийте го! Аз не мога да го направя, не бих посмял, но той трябва да бъде спрян, а няма друг начин. Ако слушате този запис, моля ви, убийте го, но първо убийте мен, не искам да гледам как брат ми умира. Само той ми остана, само него си имам да обичам. Моля ви, много ви моля, помогнете ми. Помогнете ми!

Край на записа.