Пътя към залеза

Пътя към залеза

Пляс!
Кафето се разля руйно върху панталоните ми, по тях се разпростря кафяво лепкаво петно. Като дете, когато смесвах боичките си за рисуване, се получаваше подобен цвят. Влакът продължи да се клатушка пияно по релсите, като от време на време подскачаше или спираше рязко на някоя спирка. Точно на такова спиране чашката с кафето ми самонадеяно се изтръгна от ръката ми и течността вътре се разплиска отгоре ми.

Докато бяхме спрели, се оглеждах за кърпичка, за да подсуша разлятото. Бях сам в купето, в коридора отвъд сновяха превъплътени сенки. На мен ми изглеждаха така, но си давах сметка, че аз съм единствената сянка в целия влак. Всички пътуваха нанякъде с някаква цел. Само аз просто се лутах из страната, влачен от различни вагони, слизащ на опустели спирки и чакащ следващия влак. Винаги сам.

Докато претърсвах оскъдния си багаж за кърпичка, вратата на купето се плъзна настрани. От внезапния звук се извърнах рязко и изгледах човека, влязъл вътре. Дребното чернооко момиченце срещна погледа ми и се настани на седалката срещу мен. Взирах се в детето неразбиращо. Кой би пуснал това малко човече да се вози самò във влак?

– Извинете?

Тихото гласче погали страхливо ушите ми, сякаш молеше услужливо да бъде чуто. Обърнах се отново към момиченцето и го изчаках да продължи. То преглътна, даде си малко време за кураж и продължи предпазливо.

– Ами... такова... – още едно звучно преглъщане – от училище имаме задача да попитаме някой непознат човек, който ни се струва интересен, за негов любим спомен от училище.

– Струвам ти се интересен?

– Имате интересни панталони – рече и посочи към тъмните пръски по тях, – за първи път виждам такава шарка.

Взирах се в това странно дете заинтригуван.

– Аз нямам много спомени от училищните си години, госпожице. Постарах се да забравя повечето.

– Защо? – черните ѝ, големи като на кукла очи се разшириха от вълнение.

– Не говоря за такива неща, дете. Отиди и питай някого по-подходящ.

– Няма по-подходящ – отсече твърдоглаво тя. – Вие сте ми крайно интересен. А и сме непознати. Какво толкова може да се случи?

Въздъхнах и се усмихнах на ината ѝ. Е, добре.

– Училището за мен не беше особено приятно преживяване. Имам дислекция и дефицит на внимание, обаче когато влязох в класната стая за първи път, никой не знаеше. Тогава не беше модерно да имаш проблеми и да говориш за тях. В час по български ни караха да четем на срички, да пишем буквички и всички се справяха. Освен аз. Знаците се размиваха пред погледа ми, не можех да се задържа концентриран за дълго време. Беше истинско мъчение да чета по срички. Просто им губех реда, не можех да ги проследявам. Другарките по онова време изобщо не си и помислиха да се зачудят дали имам нужда от допълнителни наставления, дали имам някакъв проблем, трябва ли да поговорят с родителите ми. Нищо подобно! Нарочно ме изваждаха сам на дъската пред всички, като на публична екзекуция. „Георги, напиши ми думата къща!“ или „Георги, напиши думата таралеж!“. И аз стоях със забит в дъската поглед, може би дори по-малък от теб. Усещах как смехът на съучениците ми се забива като малки стрелички в гърба ми. Нямах поведенчески проблеми. Всъщност, ако онези жени не ме бяха изправили на заколение и собственоръчно не ми лепнаха етикета „прост“, нямаше никой да ме тормози. Но за малките деца възрастната леличка с очила и показалка е като Бог – щом тя каже, то е истина. И щом изтъкваш по няколко пъти на ден, всеки ден, колко бавно се развива един от съучениците ти, как може да е толкова мързелив, няма по-слаб ученик от него... ще почнеш да го вярваш. Всички го вярват.

Бях вперил поглед в обувките си от притеснение какво ще разчета по изражението на непознатото дете. Имах чувството, че ще ме упрекне, ще помисли, че мрънкам и че се оплаквам. Ще спра да съм ѝ интересен.

– Много ли Ви тормозеха? – прошепна тя, все едно си говорехме за нещо изключително тайно.

– Не помня точни случки. Но емоциите от миналото остават. Гняв, раздразнение, болка...

– Страх?

– Не, никога. Никога не съм разбирал концепцията за страх.

– Какво беше общото между всички пъти, в които са Ви закачали?

– Бяха потресаващо неоригинални – засмях се безрадостно аз, – уж децата трябвало да имат развинтено въображение, това на онези деца беше развинтено като капачката на консерва.

Детски смях звънна и стопли купето. Сякаш въздухът заискри в оранжев брокат, отразяващ слънцето отвън.

– Мдам – рекох, вече леко усмихнат, – лепило на стола ми, вода върху тетрадките, които така и не ползвах особено. Направиха няколко опита и да ме бият в тоалетните, но аз бях по-едрият и не аз оставах пребитият в повечето случай.

– Тоест сте отвръщали? – момиченцето ме гледаше с някакво причудливо страхопочитание.

Сякаш съм казал нещо, което отдавна се е надявала да чуе.

– Поне да има причина да ме мразят – кимнах аз. – Кулминацията беше, когато едно момиче, заедно с групичката си, ме зашлеви с учебниците. Започна да ги тика в лицето ми и се кискаше злобно: „Айде, прочети нещо, бавен! Идиот такъв, искам да ми почетеш!“. Накрая кипнах, блъснах я назад и я зашлевих през лицето. Тя, разбира се, се разрева оглушително. Групичката около нас започнаха да си шушукат и да ме гледат още по-злобно. Как съм можел аз да ударя момиче!

– Но Вие сте се защитавали! – прекъсна ме ядно детето. Бледото му челце се бе набръчкало, придаваше му сърдит вид.

– Никой не се интересуваше от това. Учителките и директорът само това чакали – да сгафя. Взеха страната на момичето и ме изключиха с охота. Това се случи в пети клас. Нашите сметнаха за безсмислено да ме записват в ново училище, за тях вече бях изгубен.

Замълчах за момент, преглътнах треперенето на брадичката си и изрекох полугласно.

– Явно някои учители са такива до момента, в който трябва да седнат с дете, което се затруднява, и да му обяснят.

Тежка тишина ме притисна и ми пречеше да дишам. Детето срещу ми се взираше в мен с големите си очи и с леко притворени устни. Раменете ѝ бяха отпуснати, олекотени от невидим товар.

– Господине... всичко това, което разказахте, е интересно, но имате ли поне един хубав спомен от училище. Разбирате ли, госпожата иска да чуе само хубавото.

– Разбира се – погледнах надолу към мръсните си панталони. Нищо не се бе променило. – Стоях на последния чин до прозореца, а класната стая беше на последния етаж. Бяхме само втора смяна и залезът се виждаше прекрасно. Беше наистина красиво. Всякакви нюанси на оранжевото и жълтото се разливаха по небето, облаците обгръщаха огнените цветовете в памучно бяло. Наслаждавах се на залеза, просто впервах поглед нагоре през прозореца. Винаги беше последен час, така че залезът беше като знак, че всичко е към края си и мога да се отпусна. Никога след това не съм виждал такива залези. В останалата част на България все не са толкова ярки, не изглеждат така... истински, живи.

– Не Ви ли липсва?

– Не съм се замислял досега. Може би малко.

Влакът спря пред нова спирка. Момиченцето стана от мястото си и се запъти към вратата. Преди да я отвори се извърна към мен.

– Тати кара влака. Той знае къде съм.

Издадох глава напред, опулих се насреща ѝ.

– Но ти как разбра, че...

– Беше ми крайно интересно да си говоря с Вас – усмихна ми се широко, плъзна вратата и се промуши през нея. 

Сетне се сля с потока пътници и изчезна.

Гледах невиждащо към вратата известно време, докато не потеглихме отново. Извърнах глава и отправих взор към гледката от прозореца. Поля, облечени от жито, над тях синьото небе се готви за есенните багри на залеза. Но аз от много отдавна не съм се любувал на залези. Те просто не бяха същите. И този нямаше да е.

Взех картата с маршрута на железницата, в която се возех. След три спирки щях да съм в София. Оттам щях да взема влака за Варна.
За дома.