За един човек

За един човек

Между четири решетки, разкриващи бруталността на външния свят, но и недопускащи ги до него. Тясно, мрачно, мръсно, смърди на него, на всички тях. На жалки същества. Отнякъде, много далеч, но за жалост недостатъчно, че да не чуе, се разнесе дивашко виене, обвито в отчаяние и болка, последвано от тупане по мека повърхност. Виенето се извиси над всички клетки, проправи си път между тесните сиви коридори, но след още два тъпи удара то се прекърши и изроди в болезнено скимтене. Косъмчетата по дългите му уши се изправиха като наелектризирани. Беше абсолютно наясно, всички бяха абсолютно наясно какво е това ток. Те го използваха, за да ги държат мирни, за да ги държат буйни, за да ги държат в болка.

Скимтенето секва, мъртвешка тишина се разстила. Около него животните се успокояват, лягат на мръсната си слама, за да заспят. Ах, каква благодат за тях е сънят! Тогава решетките се разтварят, веригите се прекършват, белезите избледняват, а болката отстъпва място на еуфорията от свободата. Свободата, която те им отнеха. Той обаче не можа да заспи. Козината му е още настръхнала от страх, който по принцип никога не го напуска, но сега се е събудил и го е стиснал за тънката шийка. Толкова e уплашен, цялото му телце трепери, усеща студ по обръснатия си корем. Не би се нарекло мисъл, не, предчувствие – да, той има предчувствие, че онези странни, високи, бели и страшни фигури, идват отново. Появяваха се точно толкова често, колкото да ги държат във вечна уплаха, но и не дотолкова, че да свикнат с нея. Той не помнеше откога съществува по този начин. Преди, много преди тази клетка, имаше друга, по-голяма, но също толкова мръсна. Коридорът беше по-широк, беше и като че ли по-светло. Но най-ясно помнеше, че всички бяха като него – с големи щръкнали уши, пухкави опашки, малки черни и изпълнени с уплаха очички. В неговата клетка имаше още едно като него, но по-възрастно и женско. Беше мама. Май обичаше мама, но беше толкова кратко време с нея, че той не помни какво чувстваше към нея и дали е скърбял, когато я изгуби. Нея отведоха отдавна, заедно с други. Всички се боричкаха, не знаеха къде отиват, а и не искаха да разбират. Защото никой не се бе върнал. Но високите имаха големи блестящи пръчки, с които удряха съпротивляващите се. От тях се чуваше пукане, разхвърчаха се искри, а съседът по клетка започваше да се гърчи конвулсивно. Ток. Те го наричаха така. „Пусни му малко ток и го накарай да млъкне. Но внимавай с козината на гърба, че е ценна“ – и мигом съществото, извлачено от уютната клетка на пода, се извиваше агонизиращо с всеки тежък удар. Той съзерцаваше тези гледки откакто се помнеше. „Това ще съм аз“, казваше си той. Нямаше откъде да знае, но беше логично. Те не пропускаха никого и съдбата на всички бе една и съща. Не след дълго отведоха и него. Опита се да потисне порива си да избяга панически, опита се да бъде послушен, но белите сенки (винаги изглеждаха някак различно, но всички бяха еднакво жестоки) въпреки това го пребиха почти до смърт. Щеше му се е да е до смърт. Биха го с „ток“ пръчките, настъпваха му лапичките, направо ги смазваха, и накрая го тикнаха в друга клетка, с която го заведоха дотук. Не помнеше нищо по пътя. Погледът му бе замъглен от болка.

Оттогава не го бяха местили в друга клета. Но все пак го водеха насам-натам. Закотвен с кожени каиши (направи грешката да ги подуши веднъж и миришеха на него), през тъмния коридор с клетки, към вратата и отвъд нея голяма кръгла стая. В центъра ѝ – метална маса, този път с метални вериги, а до нея цяла редица с инструменти и препарати, кой от кого по-мъчителен. В тази стая разбра, че „токът“ не е най-ужасното нещо на света. Над него се извисява бяла сянка с маска и започва неразбираемо да шуми. „Какво имаме тук? Зайченцето бяло? Хм, прекалено си бяло. Какво ще кажеш да ти придадем малко цвят?“ Към него ли се обръщаше? Няма идея, но онези малки очи (и те са понякога различни, но в повечето случаи са кафяви) винаги се вторачваха в него. Жадни, злобни, готови да сеят нещастие. 

Голям крайник, но по-къс от стъпилите два на земята, се пресяга към предметите отстрани на масата и хваща някаква туба. Отваря я и изсипва кафявото и гъсто съдържание върху коремчето му. Пареща болка раздира цялото му телце, има чувството, че се разяжда, гори, а извисилата се отгоре му фигура го гледа безчувствено и следи как ще реагира. Записва нещо и го оставя да се гърчи. Едва безкрайност по-късно отново му се обръща внимание и най-накрая избърсват парещото нещо от него. Бялата му козина на корема му е изгоряла, а кожата отдолу е червена, на гноясали мехури и кафяви петна. Повдига му се и повръща, но тъй като е със закотвен на студената твърда маса гръб, повръщаното се връща в гърлото му и той се задавя. Сянката само свежда очи към него. Очи, в които той ще вижда страха, болката, жестокостта и смъртта. Толкова спокойни и снизходителни, все едно той е толкова важен колкото повърнята си.

Това бе първият път, когато се срещна с истинското страдание. След онзи момент последваха хиляди други, не си направи труда да ги брои, но тази първа среща беше повратна, леко показно какво го чака. Докато другите спят, мъркат, скимтят от изгарянията/разкъсванията/раните си, той се бе вторачил в една точка някъде и си припомни цялата сцена, от която усети едва ли не физическа болка. Трябва да спре. Няма смисъл. Нека поспи. Ще пос...

Алармата се включи, в коридора светна бяла мигаща светлина, всяка клетка се разбуди и се разтресе. От край до край се чу дращене, ръмжене, крещене. Подът завибрира от равномерно тупкане, тънки черни завеси с тяхната форма покриха отсрещните клетки, а животните в тях се свиха. Отново. Пак. Кого ли ще вземат сега? След миг ги видя – високи, целите в бяло и плашещо безкосмести. Приближават се и той се моли с цялото си измъчено същество да го подминат, да не спрат пред неговото клето убежище. Спират пред него. Двама са, а този вдясно впи синия си, студен поглед в треперещия клетник. Гледа го продължително, сякаш го преценяваше, и накрая обяви:

– Взимаме заека.

Той, естествено, не разбра думите му, но има ли значение? Дошли са за него. Синеокият бял призрак отвори внимателно клетката и протегна странните си лапи към него. Опита се да ги избегне, но те го сграбчиха хищнически и го задърпаха от клетката. Вече изваден на показ го затътриха към металната врата. Усеща погледите, изпълнени със спокойствие, че нещастникът е някой друг, на другите затворници към себе си. Сивият грамаден портал става все по-внушителен, навява му спомени, напоени с кръв, пот и сълзи. Спират пред него и сянката до тази, която го държи, пъхна някаква малка плоскост в някаква малка цепка и вратата се отвори с плавно щракване. Масата го посрещна веднага, белезниците му се присмиват, а препаратите отстрани го подканват гостоприемно да влезе. Не че има избор да откаже. 

Двете сенки се разпръскват и засновават из стаята. Вкопчила го в белите си гладки лапи, синеоката пое към масата. Той потисна желанието да се извърти е да му отхапе някой пръст. Покрити са с някаква хлъзгава защита, беше чувал да ѝ викат „гума“. А и не иска да се среща с „ток“. Поставиха го на студения плот, оредялата му козина мигом настръхна, и го заковаха с още по-студените вериги. Голият му корем е незащитен. Няма представа какво да очаква, знае само, че ще боли и се моли този път да го убият. Високо над него си извиси другият демон, само че неговите очи блестят в отровнозелено. Сетне заотстъпва, докато не напусна полезрението му. Синеокият великан взе една от иглите, подредени грижливо до масата, и я заразглежда под притъпената светлина. Оранжева течност забълбука в нея, като че е жива.

– Доза? – отново този таен, смразяващ, само техен си звук. Свиваше се уплашен, само като го чуеше.

– Виж в документите – гласът на другия призрак, невидим като смъртта, се понесе към него като отровен газ.

Лицето над него се сбърчи, сините дълбини потъмняха застрашително.

– Свършѝ нещо полезно и стига си пушил. Не си в почивка! – изръмжа синеокото чудовище почти животински. Само че ако беше истинско животно, щеше да го разбере. Тези хищници вият, крещят, сумтят, ръмжат, плачат по един крайно причудлив и непонятен начин.

Бял лист бе подаден на покрития с тайнствена „гума“ израстък. Сините, неестествено студени очи запълзяха по хартията за кратко, сетне се обърнаха към масичката с подредените инструменти, туби, стерилизирани съдове. Нещо много надълбоко в сърчицето му се стегна, подготви го за идващата мъка. Крайникът заснова със странната си лапа измежду адските уреди и накрая се закова пред едно малко контейнерче, грабна го веднага. Отвори го и без да погледне, дори снизходително, към просналото се страдание под него, го намаза със студената мас по изстрадалата кожа на корема. Сърбежът избухна почти мигновено. Беше като хиляди мравки, забили малките си зъбки в него. Непоносим. Заизви гръбнак в опит да се отърве от парещото усещане, а два ледени къса го гледаха безчувствено и оценяващо. 

Що за звяр си ти? Как изобщо си живо, къде е искрата в тези очи? Как, как, как си толкова ЗЛО?!

– Така, прекалена киселинност, трябва да се преразгледа формулата. Силна запалимост и реагира бурно с кожата... МАМКА МУ!

– Какво? – гласът на невидимата фигура. Тя беше някъде там, отвъд полезрението му, дочуваше диханията ѝ в далечината.

– Зацапах се с тая гадост – синеокият се взря някъде встрани, – това нещо пари.

– Можеше да питаш зайчето дали му пари и после да му го пльокнеш – промърмори тихо другият, който бавно запристъпва и стана видим. Нещо... нещо в зеления му поглед се бе променило – все пак ти си с ръкавиците, не то.

– Не ме занимавай с глупости! – изръмжа мъчителят му, очите му се свиха до заплашителни цепки. Нито един от двамата не погледна надолу, където той продължаваше безнадеждно да се бори с разкъсващия плътта му сърбеж. Усещаше кожата си напукана и нарязана на парчета.

Двамата гиганти дълго се гледаха кръвнишки, докато единият не вдигна чудновата си предна лапа, в която беше затъкната малка димяща пръчица.

– Какво... какво правиш? – паническо прегракване се прокрадна в гласа на синеокото същество, което се дръпна леко назад.

– Гася си цигарата – отвърна стряскащо спокойно зеленоокият и за един светкавичен миг малката пръчица притисна пушещия си връх към разядената „гумена“ тъкан, под която се показваше издайнически тънка кожа. В следващия момент всичко лумна в всепоглъщащи пламъци.

– КАКВО ПРАВИШ!? ПОМОЩ!

Огънят полази синеокия като бръшлян. Допреди едно мигване той се изправяше над всичко, гледаше отвисоко, сега се сгърчи и се строполи на колене, облян от нажежената горещина като факла. От масата, на която беше разпънат, не можеше вече да го наблюдава, а и нямаше желание. Агонизиращите, болезнени викове бяха достатъчно ужасяващи. Ноздрите му потрепнаха погнусено от зловонието на прясно изпечено месце. Притисна силно очи, докато мъчителният концерт не приключи. Сякаш след един живот тишината най-накрая настъпи. Той предпазливо разтвори клепачи. Единственото, което видя под приглушената светлина на стаята бе стърчащата бяла сянка. Познати тръпки го налазиха, съпроводиха сърбежа, който напомни за себе си с все сила. Някъде от пода се виеха стълбове от пушек.

Сянката се обърна и зелените очи светнаха. Тя се приближи бързо към масата и жлъчка на уплаха запуши гърлото му. Обвит в бяло покривало израстък сграбчи кърпичка, седна до масата и прикова поглед в страхливите кафяви перли, гледащи го от масата. „Край, сега ще ме убие“ – помисли си примирено той. Беше готов за съдбата си.

Това, което последва, бе лекото избърсване на мехлема от коремчето му. Движенията бяха бързи, но нежни, надолу и нагоре, докато най-накрая почувства кожата си суха. После каишките изтракаха и го освободиха от хватката си. Веднага стана на четири крака и се заогледа трескаво, когато две гладки длани се обвиха около него и го понесоха нагоре. Рязко вдигна поглед към великана. Долната част на лицето му беше скрита под парче плат, но за първи път през измъчения си живот видя в очите им искра – жизнена, горяща, чувствена светлина. Зеленото в тези очи изгуби змийския си отровен оттенък. Заприлича му на тревистите поляни, за които бе бленувал в сънищата си. Двете костеливи лапи го носеха целеустремено към един отворен прозорец, свеж въздух се носеше от него. Навън беше нощ, звезди като пръски от боя набраздяваха чернотата на небето. Отдолу бе разстлано като килим безкрайно житно поле.

– Махай се оттук, хайде! – прошепна почти безгласно фигурата в ухото му и го пусна през прозореца.

Дори не осъзна кога меката пръст докосна лапичките му. Коридори златно жито се ширеха пред него, а отгоре звездният светлик озаряваше света. Сякаш през цялото време бе чакал този миг. Без дори да се усети се бе затичал, подскачайки през класовете. Болката и сърбежът бяха заличени, но той никога нямаше да забрави добротата в очите на единствената сянка, която не му причини зло.