Баща

Баща

Тя помина се рано... Бе на 29.
Като облак стопи се зад отсрещния хребет.
Все такъв си остана той – свит, своенравен.
Уж преви го съдбата, но вървеше изправен.
И усмихнат вървеше. Не погледна към друга.
В празник билки береше. В делник бдеше пред струга.
Дъщеря си изучи... Тя в Канада замина
и се чувстваше вече като в своя родина.
Всяка вечер по скайпа разговаряха кратко.
Тя с усмивка мълвеше често думата татко.
Той с усмивка мълвеше често думата дъще,
После дълго мълчеше сам сред празната къща...
От баща си научи да не вярва в химери,
но се рееше нощем из небесните сфери.
Там жена му седеше на престол като фея.
Той се мъчеше силом да застане до нея,
ала облак се спусна многолик, ненадеен
и я скри... Само чу: “Дъщеря ни къде е?”
Чак тогава започна да ридае в съня си.
И ги търсеше двете... И все още ги търси...