Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна –
като теменужен остров в лунносребърни води,
и над смътния и гребен, сякаш в болка безнадеждна,
се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.
Над потъналите в привечерен сумрак баири полека, тържествено се повдигат огромни сиви кълба. Сякаш летни облаци се възземат за далечна буря. Димът възраства, извива се като грамаден ствол, разширява се и скоро залива небето...
Не, сякаш не бяха това очи на мъртвец, а две блестящи стоманени остриета, чийто блясък бе изтъкан от лъчите на някаква студена маса от помръзнало проклятие, неизказано негодувание, от вкаменен ужас и непрошепнат въпрос. И този поглед на мъртвешките очи отвори кървава цепнатина в моя мозък и се вгнезди дълбоко, дълбоко в сърцето ми...
– Кой си ти? – попита го Дяволът...
– Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!
...
Творчеството на Христо Смирненски е богато на художествени образи, които отразяват оригиналността, колорита, неповторимостта на епохата. Един роден поет, който дава емоционален израз на социални и исторически събития – това е Христо Смирненски. В неговата чувствителна душа се отразява всяко явление, всеки феномен от историческия живот на българите в епохата от първото и второ десетилетие на ХХ век.
Ний всички сме деца на майката земя,
но чужда е за нас кърмящата й гръд,
и в шеметния кръг на земния си път,
жадувайки лъчи, угасваме в тъма –
ний, бедните деца на майката земя.
