Здравей, Никола! Пиша ти от бъдното. В България е пролет, бяла пролет. Вълшебни люляци, жита цъфтят и вдишвам дъха им сладък с песен волна.
Сама съм, Йово. Сам-сама сред вълци. И сякаш срутва се над мен света. Уж твърда съм, а как да се опълча и вяра да опазя във беда?
Остаря, Дон Кихоте! Не останаха мелници. И светът е различен, по-груб от преди. С глътка черно кафе си лекуваме делника и превързваме с думи ранени съдби.
В прегръдките на есента е топло, единствено щом лястовици пеят и гроздето на две ръце се моли да го откъснат, в бъчви да дозрее...
Пътят с мен не е никога бял. Ако можеш, избягай! Вълчица съм. Нощем вия, луна щом изгрява и тъгувам додето се съмне.
Греховете си нося на шията, като черни мъниста проблясват. Със светена вода се не мият, не изгарят и в буйните клади.
Раздухай мъглата, съгледай ме, Боже! Душата си кърпя, кърви ли, кърви... Конците се късат пак. Ех, де да можех с тях рани да шия. Не мога, уви...
Няма път до тебе, Синеоки. Зимата пътеките е скрила. Ще те стигнем, само ако скочим лъвски от хомота до бесило.
Какво ни остана от тебе, Апостоле? – калугерско расо, младежките къдри, кама, револвер и към бъдното мостове, в заветно тефтерче – словата ти мъдри.
Светът е хубав, много, много хубав – когато сутрин се усмихне слънцето, когато в пролетния дъжд се влюбиш и сложиш във земята малко зрънце...
