Две книги, една светлина. „Луноглед. Пейзажен дневник“ и „Стремглава любов“ от Боян Станилов

Две книги, една светлина 
Сравнителен литературен прочит на „Луноглед. Пейзажен дневник“ и „Стремглава любов“ от Боян Станилов

Две стихосбирки, издадени през една и съща година, могат да изглеждат като две самостоятелни книги, а всъщност да водят един дълъг разговор. Такъв е случаят с „Луноглед. Пейзажен дневник“ и „Стремглава любов“ на Боян Станилов. Първата ни учи да гледаме света, втората – да изричаме онова, което той пробужда у нас. Едната започва от пейзажа и стига до човека; другата тръгва от човешкото чувство и превръща целия пейзаж в негово продължение. Между тези две движения се очертава общият поетически свят на автора.

„Луноглед“ е книга на наблюдението, на уловения миг. Стихотворенията често са кратки, почти скици: няколко щриха от улица, морски бряг, дърво, облак или птица са достатъчни, за да се отвори пространство за размисъл. Самото определение „Пейзажен дневник“ насочва към поетика на всекидневното откритие. Авторът не търси непременно изключителното събитие; той търси необикновения смисъл на обикновеното. Пейзажът не е декор, а действащо лице, способно да разговаря с човека.

В „Стремглава любов“ перспективата се променя. Тук водещ е изповедният глас – настойчив, уязвим, понякога нетърпелив. Любимата е призовавана, очаквана, губена и отново търсена. Стихът се превръща не толкова в бележка от разходка, колкото в писмо, признание, молба или опит да се преодолее раздяла. Ако в „Луноглед“ чувството често се появява изненадващо зад някой природен образ, в „Стремглава любов“ то стои на преден план и подчинява образите на своя порив. Това е най-отчетливата разлика между двете книги – не в присъствието или отсъствието на любовта, а в начина, по който тя организира поетическото пространство.

И все пак различието не е разрив. Слънцето, луната, звездите, дъждът, птиците и морето непрестанно преминават от едната стихосбирка в другата. Станилов притежава подчертана склонност към олицетворението и към неочакваното сближаване на сетивата. В „Луноглед“ октомври може да „кихне“, а морето – да „хърка“; природата се държи като човек, изненадва ни с характер и настроение. В „Стремглава любов“ същата образна свобода става по-емоционална: слънцето е съучастник в надеждата, дъждът носи раздяла, светлината обещава среща. Светът и в двете книги е одушевен, но в първата той по-често ни изненадва, а във втората ни съчувства.

Особено интересен е образът на светлината. Заглавието „Луноглед“ сякаш преобръща познатия слънчоглед: погледът се устремява към онова сияние, което трябва да бъде открито дори в нощта. В „Стремглава любов“ светлината придобива още по-ясна нравствена стойност – тя е противодействие на здрача, на угасването, на усещането, че времето неумолимо изтича. Така двата заглавни образа могат да се прочетат заедно: единият назовава способността да търсиш светлина, другият – смелостта да посегнеш към нея, макар да знаеш, че можеш да бъдеш наранен.

Морето и Бургас са общата география на тези книги. В „Луноглед“ градът е откриван на части – през алеи, стари къщи, случайни срещи, бездомни животни, променящи се сезони. Лирическият човек сякаш събира пъзел, който никога не желае да довърши, защото всяка нова разходка му подарява още един Бургас. В „Стремглава любов“ родният град е по-отчетливо място на принадлежност и равносметка. В „Неизпята песен“ завръщането към Бургас се свързва с желанието за духовно възраждане и с верността към собствените корени. В единия случай градът е видян с очите на любопитния пешеходец, в другия – с очите на човека, който знае колко скъпо струва домът.

Не по-малко значима е паметта за родителите. Под светлите, цветни повърхности на „Луноглед“ стоят тъжните образи на гроба, снимката, цветята и мокрия камък. Особено силен е простият жест на сина, който избърсва влагата от надгробната снимка на баща си. В „Стремглава любов“ скръбта отново се връща – в стиховете за майката, бащата, дома и отминалите години. Тази повторяемост не е само тематична. Тя подсказва, че за Станилов любовта не се дели строго на романтична, синовна или родолюбива: всички нейни проявления са начини човек да запази връзката с онова, което времето му отнема.

Затова и самотата е общият скрит събеседник на двете стихосбирки. В „Луноглед“ тя често е мълчание между два пейзажа, внезапно „Липсваш ми“ сред красотата на деня. В „Стремглава любов“ тя придобива лице и глас: разминаването на двама души, неизречената навреме нежност, молбата за прошка. Заглавието „Разделени заедно“ събира в две думи този болезнен парадокс. Тук поетът е по-открито драматичен; любовта не е убежище от времето, а съзнателно усилие срещу неговата власт.

Двете книги обаче не остават затворени в личното преживяване. В „Луноглед“ съчувствието към уязвимото прозира през фигури на ранена птица, бездомно животно, самотен човек. В „Стремглава любов“ то получава и обществено измерение – например в „Бяла лястовица“, посветено на загиналите деца край река Лим. Тази линия е важна за разбирането на автора: чувствителността му към красотата има и нравствено продължение. Да видиш света истински означава да не подминеш болката му.

Различията се проявяват отчетливо и във формата. „Луноглед“ предпочита краткия свободен стих, паузата, внезапното обръщане на гледната точка. „Стремглава любов“ е по-разнообразна по интонация и обем: свободният стих съжителства с римувани строфи, лаконичната картина – с пространната изповед. Първата книга по-често разчита на недоизказаното; втората има потребност да назове, повтори и усили преживяването. Едната диша на кратки поетически вдишвания, другата нерядко говори на един дъх.

Тъкмо тук се открива и художественото предизвикателство пред този почерк. Образното въображение на Станилов е щедро, но понякога метафорите се натрупват така стремително, че отслабват въздействието една на друга. В „Луноглед“ отделни хрумвания биха спечелили от по-продължително развитие; в „Стремглава любов“ повтарящите се слънца, звезди, пеперуди и възторжени обръщения понякога намаляват силата на непосредственото признание. Това не отменя достойнствата на книгите. Напротив – най-убедителните им моменти показват колко въздействащ може да бъде авторът, когато остави една точна картина или един човешки жест да прозвучи без допълнително украсяване.

Прочетени заедно, „Луноглед“ и „Стремглава любов“ разкриват не две различни поетически самоличности, а две страни на една и съща чувствителност. Първата е обърната навън – към света, който заслужава да бъде забелязан. Втората е обърната навътре – към сърцето, което заслужава да бъде чуто. И в двете стои човек, отказващ да приеме равнодушието за житейска мъдрост. Той гледа, защото обича; и обича, защото не е престанал да вижда.

Може би затова тези стихосбирки си принадлежат толкова естествено. „Луноглед“ ни напомня да вдигнем очи към небето, а „Стремглава любов“ – да не закъсняваме да протегнем ръка към човека до нас. Защото светлината, която откриваме в света, остава само красив пейзаж, докато не намерим на кого да я подарим.

------------
Боян Станилов, „Стремглава любов“, изд. „Либра Скорп“, Б., 2025.

Боян Станилов, „Луноглед. Пейзажен дневник“, изд. „Либра Скорп“, Б., 2025.