Да обичаш напук на здрача

Да обичаш напук на здрача
Денчо Михов за поетичната книга на Боян Станилов „Стремглава любов“

Има заглавия, които назовават темата на една книга, и заглавия, които разкриват нейния вътрешен ритъм. „Стремглава любов“ принадлежи към вторите. В това словосъчетание любовта не е тихо пристанище, а движение – понякога възторжено, понякога болезнено, винаги устремено към другия. Поетическият свят на Боян Станилов е населен с протегнати ръце, разминаващи се посоки, слънчеви изгреви и закъснели признания. Тук човекът обича не защото е защитен от загубата, а тъкмо защото знае колко лесно всичко може да бъде изгубено.

Любовното чувство е главната притегателна сила на стихосбирката, но то не се побира в един-единствен емоционален регистър. То преминава от чувствената близост към болезнената дистанция, от надеждата за споделено утре към равносметката за неизреченото вчера. В едни стихове лирическият говорител търси лицето и гласа на любимата; в други остава сам пред огледалото, снимката или прозореца. Тези предмети не са случайни детайли. Огледалото връща отсъстващия образ, снимката съхранява близост, която времето вече не позволява, а прозорецът отделя човешкото убежище от света, който продължава да се движи без нас.

Особено въздействащо е признанието, че обичта не се изчерпва с думите. В стихотворението „Гръм на камбана“ лирическият човек се връща към своите многобройни „защо“ – защо не е изрекъл навреме най-важното, защо не е показал нежността си, защо е избягал. Така любовта придобива нравствено измерение: тя се доказва не с гръмки обещания, а с грижа, присъствие, с простия жест да стоплиш някого, когато му е студено. Зад образната пищност прозира една съвсем земна истина – човешката близост се изгражда в малките действия.

В „Разделени заедно“ заглавието само по себе си съдържа болезнен парадокс. Двама души могат да останат свързани чрез спомените и едновременно да бъдат разделени от живота. Този вътрешен конфликт е сред най-силните двигатели на книгата. Любовта при Станилов не е окончателно постигнато състояние, а непрекъснато усилие да се преодолеят разстоянията – географски, времеви, душевни. Затова и полетът, пътят, влакът, лодката и небесната шир се появяват като сродни образи на желанието за среща.

Природата участва в това преживяване не като фон, а като събеседник. Слънцето може да гледа, дъждът да говори, морето да пази тъгата, цветята да поемат човешкото желание за нежност. В „Небесен меч“ сетивните впечатления се превръщат в цяла симфония от звуци, багри и аромати. Станилов обича да смесва сетивата: светлината звучи, топлината има цвят, ароматът придобива почти осезаема плътност. Тази синестезийна образност придава на стиховете характерна живописност и издава стремежа да се изрази чувство, което обикновеният език трудно побира.

Слънцето е един от постоянните центрове на тази поетическа вселена. То означава не само радостта от споделената любов, но и възможността за ново начало. Залезът, обратно, често носи предчувствие за край. И все пак поетът не приема безусловно властта на здрача. В „Разходка със залеза“ той върви към угасващата светлина и не знае дали ще достигне изгрева. Тъкмо тази несигурност прави надеждата убедителна: тя не е лесно обещание, а избор, направен въпреки страха.

Времето е другият невидим герой на стихосбирката. То се усеща в посребрелите коси, в умората на тялото, в спомена за детството и родителския дом. В стиховете за отлитащите години не звучи само носталгия; има и желание човек да опази у себе си онова момче, което още умее да се удивлява. Любовта се оказва съпротива срещу остаряването не защото отменя възрастта, а защото не позволява на душата да се примири с духовната неподвижност. Затова радостта и тъгата нерядко вървят ръка за ръка.

В тази лична лирика отчетливо се вписва и родното пространство. Бургас и морето са повече от географски ориентири: те са духовна принадлежност, памет и мярка за свобода. В „Неизпята песен“ градът се превръща в място на равносметка, но и на ново раждане чрез словото. Поетът иска да остане верен на своя град, да съхрани неговия въздух, неговите „солени сърца“. Тук личното чувство прераства в усещане за дом – онази опора, без която и най-смелият полет би бил без посока.

Стихосбирката не се затваря и в интимния свят на двама души. „Бяла лястовица“, посветено на загиналите деца в река Лим, е показателно за способността на автора да превръща личната чувствителност в съпричастност към общата болка. Цветовете, детските усмивки, образът на птицата и молитвата за България създават необичаен контрапункт на трагедията. Това е поезия, която отказва да остави паметта само в черното на траура; тя търси и цвят, и светлина, без да отменя скръбта.

Поетическият почерк на Станилов е разпознаваем със своята емоционална непосредственост, с честите обръщения към любимата и с предпочитанието към ярки, понякога неочаквани метафорични съчетания. Свободният стих съжителства с римувани строфи; кратки, почти шепнещи редове се редуват с разгърнати изповедни пасажи. Това разнообразие следва движенията на чувството, но поставя и художествено предизвикателство. На места натрупването на епитети и образи отслабва въздействието на отделната метафора, а повторението на сходни мотиви може да притъпи изненадата. Най-силни остават стиховете, в които образната щедрост отстъпва място на ясния човешки жест и на точно намерената интонация.

Именно в тези моменти се разкрива същинската стойност на „Стремглава любов“. Под многото слънца, звезди, пеперуди, дъждове и морски вълни стои човек, който се страхува да не закъснее с обичта си. Той иска да бъде чут, но още повече иска да успее да чуе другия. И ако книгата често говори с гласа на порива, най-дълбоките й страници говорят с гласа на молбата: остани, прости, подай ръка, нека още имаме време.

Така заглавието придобива своя завършен смисъл. „Стремглава“ не означава единствено неудържима или безразсъдна. Означава и любов, която бърза, защото знае колко е кратък човешкият ден. А може би най-същественото послание на Боян Станилов е това: не любовта ни кара да забравим, че сме смъртни – тъкмо съзнанието за преходността ни учи да обичаме така, сякаш всяка прегръдка е едновременно първа и последна.

------------
Боян Станилов, „Стремглава любов“, изд. „Либра Скорп“, Б., 2025.