Две небеса, една човешка съдба

Две небеса, една човешка съдба
Един литературен прочит на „Решетъчно небе“ и „Безслънчево небе“ от Боян Станилов

Може ли човек да излезе от затвора и въпреки това да остане затворник? И възможно ли е небето, което всеки ден виждаме над себе си, да бъде едновременно образ на свободата и болезнено напомняне за нейната недостижимост? Тези въпроси свързват две книги на Боян Станилов – „Решетъчно небе. Записки от затвора“ (2022) и „Безслънчево небе. Записки от психиатрията“ (2024). Макар да притежават самостоятелен художествен облик, те могат да бъдат прочетени като своеобразен диптих: две картини на човешкото страдание, разделени от различни институционални пространства и съединени от един и същ неотстъпен копнеж по светлина.

В първата повест светът се свива до килия, решетка, проверка, унизителна заповед. Разказвачът, осъден след катастрофа с жертва, започва записки, за да удържи разпадащото се усещане за собствена личност. Държавата Абсурдистан е художествено назована, но социалните механизми са разпознаваеми: пренаселеност, мизерия, страх, произвол, търговия с дребни привилегии. Дневникът не е хладен протокол. Той е гневен, изплашен, понякога несправедлив към другите, често безмилостен към себе си. Именно това напрежение между свидетелството и субективната изповед му придава драматична сила.

„Безслънчево небе“ премества действието в психиатрична болница край морето. Тук централната фигура е художник с тежка алкохолна зависимост, спомени за травматично детство и болезнено нарушена връзка с действителността. Затворническата врата е заменена от болничния коридор, но прозорците отново са с решетки. Първата книга разкрива насилието на външния ред върху човека; втората насочва поглед към вътрешния разлом – зависимостта, халюцинациите, самотата, страха от собственото съзнание. Двете повествования не бива да се отъждествяват механично като една и съща биография: техните разказвачи, форми и художествени условности се различават. Но общият им смислов хоризонт е несъмнен.

В основата на този двоен разказ стои сложният въпрос за вината. Затворникът страда не само от условията на наказанието, а и от спомена за погубен живот. Художникът е едновременно раним човек и човек, причинил болка; алкохолът е разрушил отношенията му с близките, а преживяното насилие в детството не отменя отговорността за собствените му действия. Станилов не създава удобни образи на невинни жертви. Тъкмо затова книгите не се изчерпват с обвинение срещу институциите. Те поставят по-трудния въпрос: как да съхраниш човешкото в себе си, когато си виновен, наранен и отчаян едновременно?

Особено показателно е отношението към времето. В затвора дните се броят като непосилна присъда; всяка минута е удължена от чакането, а паметта понякога се разкъсва на фрагменти. В психиатрията часовникът сякаш отстъпва пред изгревите, залезите, капките на системите и променящите се цветове на солените езера. И в двата случая обичайното течение на живота е прекъснато. Но ако първият герой отбелязва времето, за да оцелее до свободата, вторият го превръща в картини, за да не изгуби окончателно себе си.

Затова небето е не просто повторен образ в заглавията, а най-важният художествен мост между книгите. В „Решетъчно небе“ то е разсечено от железа: „Сега имам къс решетъчно небе.“ Малкото видимо пространство се превръща в необятно убежище на въображението. В „Безслънчево небе“ небето е по-богато на багри, но и по-несигурно: по него художникът рисува стихове, изпраща любовни послания, разговаря със слънцето и звездите. Там, където първият разказвач гледа към свободата, вторият се опитва да я сътвори. Решетката остава, но значението й се променя – от материална преграда към граница между реалност и видение.

Птиците изпълняват същата свързваща роля. Гълъбите край затворническия прозорец, птиците над морето, фламингите в солените езера са живи въплъщения на полета, недостъпен за затвореното тяло. Те са и своеобразни събеседници на самотника. Същевременно този повтарящ се мотив придобива тревожна двусмисленост. Полетът може да означава живот, освобождаване, любов, но и опасно желание за окончателно напускане на земния свят. И двете повести отказват да превърнат мечтата за излитане в еднозначно щастлив символ.

Разликата между художествените им езици е също толкова важна, колкото и близостта на темите. „Решетъчно небе“ тръгва от суровия натуралистичен детайл, от телесното унижение, от разговорната грубост и социалната сатира. Дневниковата му форма постепенно се пропуква от сънища и фантастични видения. „Безслънчево небе“ започва почти от другия край: определена от автора като сюрреалистична повест, тя вплита в прозата стихотворения, любовни обръщения, живописни метафори и свободни асоциации. Тук художникът рисува не толкова с четка, колкото с думи. Така втората книга развива една възможност, вече загатната в първата – изкуството като последно убежище на съзнанието.

Тази образна разточителност има своята цена. Повторенията, рязката смяна на тоновете и натрупването на метафори понякога затрудняват четенето; на места гневът или лиричният патос изместват нюанса. Но неравността на изказа е и част от художествената природа на тези текстове. Те не се стремят към безстрастна повествователна гладкост. Говорят с гласа на хора, които непрекъснато губят опора – и я търсят отново чрез спомен, молитва, обич, рисунка или дума. Критическият прочит трябва да отчете и силата, и ограниченията на този избор.

Важна е и социалната перспектива. Затворът и болницата са показани през крайно субективен поглед, затова описанията не могат да се приемат като универсална оценка за всички служители или всички лечебни практики. Но художествената им убедителност поражда основателен нравствен въпрос: какво се случва с човешкото достойнство там, където личността е сведена до номер, диагноза или режим? В тези пространства дори малкият жест – писмо, докосване, птица на прозореца – се превръща в събитие с огромна стойност.

Финалите на двете книги са особено интересни, когато бъдат съпоставени. „Решетъчно небе“ завършва с фантастичен полет през преобразилия се прозорец и внезапно пробуждане: „А може би не съм сънувал...“ В „Безслънчево небе“ изписването от болницата изглежда като ново начало, но художникът отново посяга към алкохола; след това повествованието преминава в образи на смърт, възкресение и небесно единение. Нито единият край, нито другият позволява лесно тълкуване като окончателно избавление. Свободата остава мечта, въпрос, понякога и опасна илюзия. Тъкмо тази неразрешеност придава на двете повести общ трагичен нерв.

Прочетени заедно, „Решетъчно небе“ и „Безслънчево небе“ очертават не толкова път от затвора към свободата, колкото път от видимата към невидимата решетка. Първата е направена от желязо и ключалки. Втората – от вина, зависимост, самота и спомени. Срещу тях Станилов изправя крехките, но упорити сили на човека: любовта, въображението и потребността да създава красота дори сред разрухата.

И може би най-същественото послание на този литературен диптих е, че свободата не се измерва само с отворените врати, както надеждата – само с наличието на слънце. Човек може да вижда небето през решетки, може да го вижда и без слънце. Но най-тежкият плен настъпва тогава, когато престане да търси светлина. Защото решетките могат да отнемат хоризонта от очите, а мракът – слънцето от деня; ала последната битка за свободата се води там, където нито ключът, нито диагнозата имат власт – в човешката душа.

------------
Боян Станилов, „Решетъчно небе. Записки от затвора“, изд. „Либра Скорп“, Б., 2022.

Боян Станилов, „Безслънчево небе. Записки от психиатрията “, изд. „Либра Скорп“, Б., 2024.