Небето, което не могат да заключат

Небето, което не могат да заключат
Денчо Михов за книгата на Боян Станилов „Решетъчно небе. Записки от затвора“

Колко небе е необходимо на човека, за да се почувства свободен? И колко малко може да му остане от него, когато светът се свие до четири стени, заключена врата и прозорец, препречен с желязо? Тези въпроси стоят в сърцевината на повестта „Решетъчно небе. Записки от затвора“ на Боян Станилов. Тя не предлага утешителен разказ за справедливото наказание и лесното нравствено прераждане. Вместо това отвежда читателя в пространство, където всекидневното оцеляване е изпитание, а най-обикновените проявления на живота – въздухът, светлината, птичият полет – придобиват значението на откровение.

Авторът поставя действието в държавата Абсурдистан – прозрачно сатирично название, което едновременно отдалечава повествованието от конкретната география и го доближава до болезнено разпознаваема обществена действителност. Разказвачът е осъден на четири години лишаване от свобода след пътнотранспортно произшествие с жертва. Неговите записки, представени като възстановяван по памет таен дневник, са изповед на човек, попаднал за пръв път зад решетките. Така документалното внушение се съчетава с художествената условност, без читателят да получава удобната дистанция на безпристрастен наблюдател.

Първите страници са почти физически осезаеми. Мрак, пренаселеност, нечистотия, унизителни проверки, страх от насилие, произвол и дребни зависимости – затворът е изграден чрез натрупване на детайли, които не позволяват на съзнанието да се откъсне от неговата задушаваща материалност. Този натуралистичен пласт може да отблъсне чувствителния читател, но тъкмо в него е заложена и обществената острота на книгата. Повестта настоява, че наказанието не бива да се превръща в отнемане на човешкото достойнство. Когато институцията възпроизвежда унижение, тя поставя под съмнение собственото си предназначение да поправя.

Героят обаче не е изобразен като безусловно невинен мъченик. Тежестта на погубения човешки живот, вината и разкаянието се връщат в неговите мисли. Въпросите му към Бога, спомените за майката, раздялата с любимата жена и страхът от душевно разпадане разкриват наказание, което продължава и отвъд присъдата. Затова психологическата драма не се изчерпва с противопоставянето между затворник и надзирател. Тя протича вътре в самия човек – между самоукора и инстинкта за живот, между отчаянието и упоритото желание да дочака утрото.

Особено силен художествен контрапункт на затворническата грозота е природата. През тесния прозорец разказвачът вижда гълъби, облаци, слънчеви лъчи; чува птичи гласове и улавя мириса на сезоните. Тук езикът внезапно променя своя регистър. След грубата разговорна реч и телесните подробности се появяват нежни, понякога причудливи метафори. Самият герой назовава своето положение с простото, но многозначително признание: „Сега имам къс решетъчно небе.“ Това „късче“ е едновременно предел на видимото и безкрайност на въображението. Решетките разделят пространството, но не успяват да подчинят погледа.

Мотивът за птицата постепенно се превръща в нравствен и поетически център на повестта. Гълъбите и соколите са не просто знаци на желаното бягство, а образи на едно друго съществуване, в което човекът би могъл да се освободи от страха и унижението. Показателно е, че мечтата за полет не отменя вината и не заличава миналото. Тя е усилие да се запази вътрешният свят там, където външният е сведен до режим, команда и заключване. В този смисъл книгите, спомените, молитвата и самото писане се оказват различни форми на съпротива срещу обезличаването.

Дневниковата композиция придава на разказа нервен, накъсан ритъм. Отбелязването на дните постепенно отстъпва пред асоциативни отклонения, видения, повторения и съновидения. Времето в затвора сякаш губи нормалната си посока: едни минути се проточват непоносимо, а цели периоди потъват в мъглата на паметта. Пренасянето в затворническа психиатрия задълбочава тази нестабилност. Разказвачът все по-трудно различава непосредственото преживяване от неговото отражение в съзнанието. Така повествованието преминава от социално свидетелство към психологически и на места сюрреалистичен текст.

Станилов не изглажда гласа на своя герой. В него има гняв, сарказъм, самоирония, грубост, предразсъдъци и внезапни лирични изблици. Някои обобщения за други затворници звучат крайно и могат основателно да предизвикат възражения. Но те също характеризират ограничената, наранена и често противоречива гледна точка на говорещия. Тъкмо затова повестта е по-убедителна, когато се чете не като окончателна присъда над всички хора зад стените, а като субективна изповед, в която страхът нерядко изкривява преценката. Силата й е в преживяното, не в претенцията за безпогрешност.

В последната част реалността се разтваря в разгърнато съновидение. Затворническата килия се превръща в сцена на въображаем бунт, а малкото прозорче – в огромен водопад, през който героят политва към небето. Този финален образ не бива да се разбира само като фантазия за физическо освобождение. В него се срещат желанието за спасение, близостта на смъртта, жаждата за ново начало и отчаяният отказ човекът да бъде сведен до своята присъда. Последното колебание – дали всичко е било сън – оставя читателя без окончателен отговор, но с ясен емоционален отзвук.

„Решетъчно небе“ е сурова и неравна по интонация книга, която съзнателно предпочита оголеното преживяване пред литературната пригладеност. Тя може да смути, да разгневи, да накара читателя да спори с разказвача. Но трудно може да бъде прочетена безучастно. Нейният съществен въпрос не е дали човекът заслужава наказание, а какво остава от човека, когато наказанието започне да поглъща целия му свят.

И може би именно тук се крие най-дълбокият парадокс на заглавието: небето е решетъчно само за очите, които го гледат през желязото. За птиците то остава цяло. За паметта – безкрайно. А за човека, който все още е способен да го обича, то е последната територия, която никой надзирател не може да заключи.

Защото истинската свобода не започва непременно с отключването на една врата. Понякога тя започва с вдигнатия към небето поглед – и с отказа да забравиш, че си човек.

------------
Боян Станилов, „Решетъчно небе. Записки от затвора“, изд. „Либра Скорп“, Б., 2022.