Когато небето е без слънце, но не и без надежда

Когато небето е без слънце, но не и без надежда
Денчо Михов за сюрреалистичната повест на Боян Станилов „Безслънчево небе. Записки от психиатрията“

Има книги, в които небето е пейзаж. Има и такива, в които то е последното убежище на човека. В „Безслънчево небе. Записки от психиатрията“ Боян Станилов превръща небето едновременно в прозорец, изповедалня, платно за рисуване и тревожна граница между живота и смъртта. Това е кратка по обем, но наситена с болка, образност и вътрешни противоречия повест, която не се побира в обичайното определение „разказ за болнично лечение“.

Книгата е своеобразно продължение на „Решетъчно небе. Записки от затвора“. Пространството е различно, но решетките остават. След затворническия свят читателят попада в психодиспансер, където физическото ограничение се преплита с още по-трудно преодолими зависимости: от алкохола, от спомените, от собствените страхове. Неслучайно героят, художник с тежка алкохолна зависимост, възприема болничните коридори като друг вид затвор. Външната свобода е близо – отвъд прозореца, над солените езера и морето, – а вътрешната все се отдалечава.

Станилов не изгражда безупречен герой, когото лесно да обикнем. Художникът е наранен, но е и човек, който е наранявал; жертва на тежко детство, но и отговорен за собствените си разрушителни постъпки. Спомените за домашното насилие, разпадането на семейството и детското хвърляне на монета, която да реши при кой родител да остане, осветяват произхода на неговата несигурност, без да я превръщат в оправдание. Тъкмо тази морална нееднозначност прави образа човешки и достоверен.

Вътрешният свят на художника е съставен от халюцинации, спомени, молитви, любовни обръщения и стихове. Авторът свободно преминава от наблюдение към фантазия, от суров натурализъм към разточителна метафора. На една страница виждаме мръсната столова, оскъдната храна, студа и унижението; на следващата – фламинги, гълъби, звездни пътеки и слънце, което сякаш може да прегърне болния. Контрастът не е само стилистичен похват. Той показва как въображението се опитва да съхрани човешкото там, където всекидневието го обезличава.

Особено въздействащ е образът на птиците. Те преминават свободно над солените езера и кацат по решетките на прозорците, сякаш за да напомнят на затворените хора за един друг ред на съществуване. Гълъбът се превръща в доверен слушател, а полетът – в мечта за избавление. Художникът неслучайно казва: „Небето е едно за всички, където и да сме.“ В тази кратка мисъл се срещат копнежът по близост и убеждението, че дори най-строгата преграда не може да раздели хората от общото им небе.

Другият светъл център на повестта е Шермин – любимата, превърната в звезда. Дали тя е действителен човек, идеализиран спомен или проекция на жаждата за обич, не е най-важният въпрос. По-съществено е, че чрез нея героят се опитва да намери смисъл отвъд разрухата. Неговите обръщения към слънцето и звездите понякога звучат като молитва, понякога като любовно писмо, а понякога като последен разговор със самия себе си. Стиховете, вплетени в прозата, създават усещане за необичаен дневник, в който думите заместват четките и боите.

Повестта има и ясно изразена социална чувствителност. В нея се появяват забравени от близките си пациенти, хора с разрушено здраве, унизителни битови условия, механично отношение и груб език. Тези картини са представени през погледа на героя, затова следва да ги четем преди всичко като художествено свидетелство за преживяно отчуждение, а не като безусловна присъда над медицината. Въпросът, който остава, е по-широк: как обществото се отнася към онези, които са загубили способността сами да се защитават?

Станилов съзнателно оставя повествованието неравно, на места рязко и болезнено. Натрупването на образи може да затрудни читателя, а преходите между реалност и видение понякога го лишават от сигурна опора. Но тази разколебана форма съответства на разколебаното съзнание на героя. Тук сюрреализмът не е декоративна игра: той е начин да се покаже действителност, която човек вече не успява да подреди.

Най-силното художествено решение е запазено за финала. Изписването от болницата изглежда като победа; художникът обещава да не пие и за миг свободата изглежда постижима. После влиза в магазин за алкохол и отпива от скрито шишенце. Този жест разрушава удобния разказ за окончателното спасение. Последвалият полет към звездите остава тревожно двусмислен – между видение, духовно освобождение и смърт. Затова и обещанието за нов живот не звучи като лесна утеха, а като въпрос, който книгата оставя отворен.

„Безслънчево небе“ не обещава, че човек непременно ще надвие своите демони. Тя настоява за нещо по-трудно: да го видим цял – с вината, слабостта, таланта, любовта и страха му. Ако „Решетъчно небе“ пита какво остава от човека зад стените на затвора, тази повест пита какво остава от него, когато стените вече са и вътре в самия него.

И може би най-страшната решетка не е желязната, а онази, която зависимостта поставя между човека и утрешния ден. Над нея слънцето невинаги изгрява. Но докато някой продължава да рисува с думи своята звезда, небето – дори безслънчево – още не е съвсем празно.

------------
Боян Станилов, „Безслънчево небе. Записки от психиатрията “, изд. „Либра Скорп“, Б., 2024.