Когато пейзажът проговаря с човешки глас

Когато пейзажът проговаря с човешки глас
Денчо Михов за поетичната книга на Боян Станилов „Луноглед. Пейзажен дневник“

Може ли един пейзаж да бъде дневник? На пръв поглед природата няма нужда от изповед: морето се вълнува, дърветата сменят одеждите си, слънцето изгрява и залязва независимо от човешките тревоги. Но в „Луноглед. Пейзажен дневник“ Боян Станилов открива точно обратното – че видимият свят непрестанно отговаря на невидимите движения на душата. Всяко облаче, всяка птица, всеки мокър тротоар може да се превърне в кратка лична история. И колкото по-пестеливо е изречена тя, толкова по-дълго отеква.

Книгата е изградена от множество лаконични стихотворения, често побрани в десетина къси реда. Те напомнят мигновени рисунки, уловени с погледа на човек, който върви, спира, забелязва неочакваното и го записва. Заглавието „Пейзажен дневник“ точно назовава този метод: не голям разказ за събитията, а поредица от мигове. Шестте части – „Пейзажен дневник“, „Кристален смях“, „Очите небесни“, „Ароматно красиво“, „Рапсодия в жълто“ и „Откраднаха очите ти сълзите ми“ – очертават постепенно разгръщане от сетивното удивление към интимната памет и скръбта.

Най-отчетливата особеност на Станиловия поетичен език е неговата живописност. Поетът не описва пейзажа като неподвижна картина; той го раздвижва чрез дръзки олицетворения и неочаквани преливания между сетивата. Октомври „кихна“, морето може да „хърка“, мостът запретва крачоли, а дърветата рисуват с върховете си млечни пътища. Това са образи, в които детското удивление се среща с опитното око на художник. На страница 167 самият лирически говорител формулира своята творческа програма с пределна простота: „Рисувам / с думи...“

Тази образност не е само украса. Тя променя обичайните отношения между нещата: небето се оказва море, земята – небе, слънцето може да се измие, а дъждът – да свири. Така всекидневното се освобождава от навика. Читателят е поканен да види познатия град така, сякаш го среща за първи път. И все пак понякога натрупването на причудливи сравнения е толкова интензивно, че отделният образ рискува да измести емоцията. Това е и особеното напрежение на книгата – между свободната игра на въображението и необходимостта всяка метафора да носи вътрешен смисъл.

Сред главните действащи лица на стихосбирката е Бургас. Не официалният град от пощенските картички, а градът на алеите, старите къщи, плажа, есенните дървета, случайните минувачи и бездомните животни. Лирическият герой признава, че всеки ден „открадва“ късче непознат Бургас. Към края на книгата тази мисъл се връща, вече обогатена с образа на пъзела, който той нарочно разваля, за да започне отново. Повторението е важно: познанието за родното място не приключва никога. Градът е безкрайно упражнение по гледане и обичане.

Морето присъства почти като втори събеседник. То е ту нежно, ту хищно, ту оловно, ту захарно-бяло. В едно от най-показателните стихотворения поетът споделя, че всеки ден си пише с морето: хвърля думи в солената вода, а тя му връща „бисерни / строфи“. В този малък образ е събрана цяла поетика. Стихът не се създава единствено от човека; той се ражда от срещата му със света, от внимателното слушане на онова, което природата му връща.

Особено богата е символиката на светлината. Слънцето, луната, звездите и отраженията им се появяват в безброй превъплъщения. „Луноглед“ е находчиво название за човек, който търси слънцето дори нощем – пораснал скитник, запазил способността да гледа нагоре. В тази привидна игра със „слънчоглед“ има съществена разлика: погледът е насочен не към сигурния дневен източник на светлина, а към неговото отсъствие, към светлината, която трябва да бъде открита или въобразена. Затова и небето тук е едновременно реален простор и вътрешна необходимост.

Наред с радостта от багрите и ароматите книгата постепенно разкрива своята по-тиха, болезнена страна. Посвещението на паметта на майката и бащата не е формалност. В отделни стихотворения цветята на гроба, мократа снимка върху мрамора, свещите и есенната пръст превръщат пейзажа в място на среща с отсъстващите. Един от най-силните моменти е жестът на сина, който избърсва влагата от лицето на баща си върху надгробната снимка, а водата сякаш се прелива в собствените му очи. Тук няма нужда от сложна метафорична фойерверка: простото движение на ръката е достатъчно, за да проговори скръбта.

Любовта също влиза в тези пейзажи не като отделна тема, а като невидимо присъствие. Следа в пясъка, смях, който сякаш тича край морето, отпечатък от устни върху салфетка, силует на планина – всичко може да напомни за любимата. Понякога стихотворението завършва с едно „Липсваш ми“ или „Къде си“, което внезапно променя значението на предходните природни образи. Разбираме, че красотата не отменя самотата; напротив, често я прави по-осезаема.

Важен е и начинът, по който поетът вижда малките и уязвимите. Коте, гълъб със счупено крило, стара къща сред бетонните здания, непозната жена с ябълки – тези фигури не са случайни детайли. Те разкриват съчувствие към преходното, незабелязаното, изоставеното. Особено въздействаща е сцената, в която човекът, повдигнал смачкан гълъб от улицата, сякаш полита заедно с него над забързаните минувачи. Нравственият жест се превръща в чудо, без поетът да го обяснява.

Кратките свободни стихове на Станилов разчитат не на рима и метрична регулярност, а на паузата, на вертикалното движение на думите, на внезапната смяна на гледната точка. Тяхната форма подчертава отделния щрих. Понякога този подход води до изключителна сгъстеност; друг път читателят би пожелал образът да остане малко по-дълго, да бъде доразвит отвъд първоначалното хрумване. Но именно фрагментарността изгражда характера на дневника: той не претендира да изчерпи света, а да съхрани неговите мимолетни откровения.

„Луноглед“ е книга за изкуството да забелязваш. Тя ни напомня, че пейзажът никога не е само онова, което се намира пред очите ни. В него живеят спомените за родителите, следите на любовта, страхът от стареенето, детското любопитство и желанието да продължим напред. Боян Станилов превръща разходката в поетично действие, а погледа – в начин на съпротива срещу равнодушието.

И може би точно това е най-същественото откритие на тази стихосбирка: не е нужно светът да се промени, за да стане чудо. Понякога е достатъчно човек да вдигне очи – и да се окаже, че не той гледа небето, а небето отдавна го е разпознало.

------------
Боян Станилов, „Луноглед. Пейзажен дневник“, изд. „Либра Скорп“, Б., 2025.