Земя на кръстопът...

Земя на кръстопът...
Георги Н. Николов за поетичния сборник на Георги Константинов „Стихотворения за България“, изд. „Хайни“, С., 2026 г.

Веднага искам да уточня, че заглавието е заимствано от встъпителната творба в най-новия поетичен сборник на Георги Константинов – „Стихотворения за България“, изд. ХАЙНИ, С., 2026 г. И да задам към обществото повече риторичния въпрос: кой, как и от какви нравствени позиции пише за родината ни днес?

Прави впечатление, че в почти четирите десетилетия след политическия вододел у нас, все по-настойчиво в книжнината ни взеха да се появяват, подмокрени от сълзи, примери на наречената от мен „жална“ поезия. В тях къде искрено, къде повече в стремеж да се изявят като пламенни родолюбци, авторите ни заливат със „сърцераздирателни“ откровения от рода на „Ох, майко Българийо клета, кой те пак пороби“, „Ох, кажи ни що да сторим, че пак да се възвеличим!“, „Как, как да те опазим от посегателства, черна неволнице?“ и т.н. и т.н., в неспирен конвейер от тежки въздишки и патриотично скубане на коси. Общото при всички тях (а имената са много), е мимоходом драснатата реалност за положението у нас, на чийто фон се гърчи в тъги и неволи душата на автора. Която по правило бяга в славната ни история, без обаче да спомене и думица в тон с Чинтуловото „Да бъдем пак каквито бяхме...“ Така е по-лесно: стиснатите в протест юмруци, скрити зад пердето в удобния кабинет, не ще бъдат забелязани от власт имащите. Следователно – няма да има и практически последствия, който факт е много, много важен...

Иначе, за отечеството се е пяло, разказвало и писало много: от фолклора, през Възраждането и следващите го бурни десетилетия, та до наши дни; по всякакви и различни поводи. Но докато времената се менят, въвеждат следващите си цивилизационни закони и духовни скрижали, има и благословени истини, дарени с безсмъртие. Сред тях е обичта към България и правото, задължението, каузата, радостта да вградиш собственото си тленно „аз“ в безсмъртната й същност. Това е истинската награда за всички нас, където и да се намираме по света. Това ни дава и правото да носим шепа нейна пръст в сърцата си, за да бъдем достойни пред идващите човешки поколения... Или, както сам Георги Константинов споделя в новата си книга:

България – това е
чувството за близост помежду ни.
И всеки ден новороден.
И всеки смъртен час.
Това е нашият език свещен,
възпят от Вазовите думи.
И шепотът на хиляди молитви
пред един иконостас. 
„Земя на кръстопът“

Отдавна авторът е сред най-значимите лирици в съвременната българска поезия, олицетворяващ в слово яркия й тематичен и емоционален хоризонт. Десетките му запомнящи се стихосбирки са запечатали във вълнуваща палитра философски прозрения, химни за човечност и хармония, интимни акорди и лични каузи. Перото му с право го е въздигнало до народен будител, какъвто той всъщност е през целия си творчески път. И до наш интелектуален пастир в нелекия друм на патриотичното самосъзнание, което редовете в новата му книга убедително потвърждават...

Неин ярък хоризонт е дълбоката, ненатрапчива, убедителна мъдрост, вплетена в подбраните творби – някои писани по-рано, но и сега парещи със силата на посланията си. Други са от ново време и взети заедно, всички се спояват в идейната монолитност на символа „България“. И на Божия пратеник – човека, който я олицетворява в историята и съвременността. В мир и покой, във възторг и тревога, винаги готов да се отзове на майчиния й повик. Това е, или поне трябва да бъде и ще бъде, неговата най-висша кауза. Страниците в „Стихотворения за България“ са сложна мозайка от тревожното ехо на миналото, запечатано в ликовете на безсмъртни личности и увенчано с признателност към делата им; от явните обществени противоречия на съвремието и от безпокойството за национално бъдеще, изглеждащо мъгляво. Георги Константинов е създал панорама на безкрайното време в реално-метафорични контури. Където житейският кръговрат носи загадката на явлението Личност в хаоса на света с център сред размирните кремъчни Балкани. Рушителна или градивна, атавистична или благородна, дейна или апатична, тази загадка неизменно е подвластна на родовия си корен. На паметта на предците и в предизвикателствата в днешния ден, пред които често сме безсилни. Защото пътищата на съдбата са енигматични и често, застанали на кръстопът, избираме нерадостната посока. Която пък ражда, под минорния стон на авторовата лира, реквиеми като „Селска панихида“:

Умира тихо българското село.
И няма кой за него да заплаче.
Там някъде зад билото изчезват
последните
орачи и копачи.

Умира тихо българското село.
И вместо школският звънец да бие,
камбанен звън обажда се несмело.
А ние?
Доколко живи сме и ние?

Но, независимо от превратностите на епохата – политически, социални, духовни (а)теистични, родината винаги закриля своите чеда. Когато са тук, и когато са „там“, земята очаква уморената им плът, за да я приласкае. Във вечността тленното разцъфва като спомен, за да се прислони до олтара на отмряла днешност. Георги Константинов е вещ познавач на българската народопсихология и убедително ни внушава, че водещата нейна отлика е добротата. Човещината. Възродителната магия на безкористно протегнатата ръка, нечакаща в ответ награда. Хуманността. И моралната чистота, отделяща плодното човешко зърно от нарояващите се алчни плевели в груб материализъм. Златни венци красят, както винаги е било, иконата на България сред витража на поломени изпитания, а древният й храм е щастливо обречен на безсмъртие. И защото когато наистина осъзнаем от древните пророчества, че камъкът си тежи на мястото, ние също сме щастливи:

Прехвърлих пътища през рамо.
Опитах чуждите вина.
Разбрах
че ме опива само
дъждът на мойта равнина.

Когато в миглите ми мига
тревога или спомен чер,
като милувка
ме настига 
дъхът на пеещ гроздобер. 
„Родина“

Възпятата природна красота на родината е сред водещите емоционални пластове в тематичния обхват на сборника. Тя е предадена с ясни цветни щрихи, майсторски подбрани от автора сред палитрата на планината, гората, равнината; по улиците на задимения град и над покривите на притихналото нощно селце. Несъмнената им красота и притегателност, майсторски вплетени в дъга над „Стихотворения за България“, съвсем не се изчерпват с внушенията на пейзажната лирика. Красивият й воал има за цел да разтвори сърцата ни още и още за смисъла и същността на отечеството. За чудния дар да се родим и живеем именно тук – в царството на смайващо природно величие, в хармония с неговата безкрайна полифоничност, осмисляща и нашето кратко съществуване. Доколко обаче сме готови да бъдем достойни за поднасяните ни дарове, когато напускаме бащиния дом в преследването на химери? Доколко и спомените ни ще ни простят, когато, бързайки, се изгубим далече зад завоя? Природата в тази книга е философска интерпретация на непреходното, посрещащо и изпращащо към вечността неизброими човешки тълпи. Всяка със своя историческа и гражданска кауза и пак така всяка – обречена да се забрави под напора на следващите във вековете човеци. Тъпчещи нетърпеливо чернозема без да съзнават, че той все някога ще се превърне в бъдещата им, последна постеля: 

Земя, опора на петлите, пеещи по тъмно.
Земя, в която снеговете стоплят всяко зрънце.
Земя, разплела пъстри прежди,
вплела слънце във косите.
Земя, в която свити вежди
умеят да прощават... 
„Чувство“

Сборникът е ярък летопис на националната ни идентичност в развоя на различни епохи и разбира се – и днес. Жалониран в звънките си рими със знакови личности, като цар Ивайло, Левски, Ботев... Като целия наш народ, оцелял в жилавата си същност сред козните на свои и чужди; между примерите на лична жертвоготовност, равнодушие, предателства и бунтарство. Между горда, често разпната историчност и съвременна реалност. Върху които стъпва бъдещето, без което ще настъпи обречена забрава. Тя ни грози и днес, както завоалирано ни предупреждава авторът в стихотворението „Вагонът „България“. Натуралистично изображение на изтичащия между пръстите живот, оценен на не повече от чаша отровна политическата утопия: „Близо до някаква гара, сбутан до стръмния склон, чака безпътен вагон с гордия надпис „България“. Дърпан дотук и забравен в троскот и цъфнал бодил...“ Но оптимизмът на достойното перо надделява и взорът на Константинов отново е над всичко: „Жилав характер“, „Българските жестове“, „Жажда“, „Близка земя“ и пр. В посланията му се усеща горчиво сладкият оптимизъм, че битието не ще избуи над гордостта на духа. Че мимолетните желания и дребни идеи ще коленичат пред кодираната цел на съществуването ни – България да пребъде! В цялата книга се преплитат нишките на морален ценностен кодекс, изпитан в огън и безпределна човечност. На разранени прозрения за цената на доброто и за трудната мисия да разгаряш факела му пред погледите на неверници. И за правото на твореца-апологет да срещне покой в гръдта на родното, когато мисията му достигне неизбежния финал:

Не ми прощавай – няма за какво.
Не искам друг живот и друга дарба.
Не ме щади в решителния час.
Спокоен чакам твоята присъда.
Земя, аз вярвам само в твоя глас – 
ти беше в мен. И аз във теб ще бъда. 
„Очакване“

Разгръщам малкия по обем сборник „Стихотворения за България“ отново и отново. И всеки път срещам нови теми за размисъл, искрени другарски откровения, ярки философски истини. И проверена мъдрост, че краят на едно нещо е начало на друго, може би по-възвишено и пречистващо. Срещам обаятелните стихове на Георги Константинов, които несъзнателно сме търсили в себе си по различни вълнуващи ни поводи. Преоткривам и себе си в хаоса на залутания ни делник, за което му благодаря...

------------
Георги Константинов, „Стихотворения за България“, изд. „Хайни“, С., 2026.