Един необходим журналистически жанр в нашето време – „Личности между призванието и признанието“ – разговори-портрети, книга девета от Петър Андасаров

Един необходим журналистически жанр в нашето време – „Личности между призванието и признанието“ – разговори-портрети, книга девета от Петър Андасаров (издателство „Захарий Стоянов“, 2026 г.) 

Книгата на Петър Андасаров „Личности между призванието и признанието“ не е нова като жанрова специфика в разноликия творчески диапазон на автора й, който догодина ще навърши достолепните 90 години, но будният му ум не му дава покой и на тази възраст. Нито пък ни изненадва с обема на изданието – в рамките на 650 страници 26 интервюта, математически погледнато по около 21 страници за всяко едно от тях. Не ни изненадва и изборът на интервюираните личности, сред които са проф. Юлиан Вучков, конституционният съдия и член-кореспондент на БАН Атанас Семов, композиторът, певец и поет Асен Масларски, акад. Георги Марков, поетът Недялко Йорданов, проф. д-р Иван Маразов и още редица други значими представители на българската наука, политика и изкуство. Не ни изненадва и това, че Петър Андасаров открива своята поредица от портрети с колоритната личност на Юлиян Вучков, когото читателят познава и от телевизионния екран като човек, който не умее да шикалкави и не се крие зад двусмислени фрази, а със словото си буквално „съблича“ темата и онези, които е поканил в телевизионното си предаване „Морален наблюдател“ по Нова телевизия, или във „Времена и нрави“ по Канал 3 и „Гореща точка“ по ТВ 7. Защото още през 2017 г., по повод „Книга трета. Животът е по-голям от човека“, след прочита на подарената му от Андасаров книга, майсторът на интервютата Юлиан Вучков чистосърдечно споделя с него: „Ето, така се прави истинско интервю, което аз наричам разговор. Най-важното в него е богатата информация, която водещият използва във въпросите си, защото не всичко, което се отнася до личността на човека, до неговата житейска и професионална биография, му е удобно сам да изтъква, да споделя. Водещият го спасява от тази морална задръжка и му дава свободата да продължи отговорите си. Браво, поздравявам те! И продължавай в този формат, който не сме измислили ние с теб.“ И Петър Андасаров „продължава“ – вече държа в ръцете си „Книга девета“ от този интересен журналистически жанр, който е изключително полезен за всички онези, които пишат студии, очеркови портрети или изследвания за особеностите на творческия подход, за естетическата ориентация или семантичните пластове в произведенията на авторите, за които пишат. Сигурна съм, защото и аз съм една от тях. 

Сигурна съм и в друго – никой, който е отгърнал и прочел първите страници на новата книга на Петър Андасаров, въпреки обема й, няма да я остави настрана или нейде в дъното на своята библиотека. Защото още с отгръщането й ще бъде шокиран (особено сега, след като бяхме и продължаваме да сме свидетели на предизборната президентска кампания!) от мотото под снимката на Юлиян Вучков, преди интервюто с него: „Изумен съм от чудовищната омраза, която друса цял свят, включително о България.“ Познавам лично Юлиян Вучков, била съм свидетел на немалко негови разговори в ресторанта на СБП, където някога се събираха много творци без конкретен повод, просто да се видят със сродни души или да споделят свое становище по някакъв наболял политически или културен проблем. Именно поради това приемам като „чиста монета“ споделеното от него в отговора на въпроса на Андасаров дали, според него, в обществото битува убеждението, че държава и човекът боледуват, смята ли , че е така, и каква е неговата диагноза. Отговорът е отговор на народопсихолог:

„Да, болно е нашето общество. Болен е и народът ни. (...) Ние сме живописен народ, народ, който има свой цвят – където и да отидат българите, те веднага правят впечатление, те са особени чешити, нестандартни хора. Българинът обича театъра в живота, има чувство за хумор, любознателен е. Знае много за света, има обща култура. Лошото е, че му липсва дълбочината на познанията. Но пък малко народи имат и тази широка информация, която българинът притежава. (...) Сред българите има изключително надарени във всички области и професии – лекари, писатели, актьори, музиканти. Голямата трагедия на българина в продължение на столетия е неговата робска психика, пасивността му и неговото вечно чакане. Българинът се държи, сякаш животът е гарова чакалня – когато дойде влакът; ако дойде, ще се качи; ако не дойде, ще спи на пейките на гарата или дори на земята. (...) 
България няма да бъде оправена от сегашните парламентарни партии. Имам противоречиво мнение и за днешния премиер (Бойко Борисов, б. а.), а останалите от 1989 г. досега са хора, които са жадни за власт, защото тя им носи много пари. Измежду досегашните ни президенти, премиери, министри и депутати нямаме нито един стопроцентов интелектуалец. Бойко Борисов поне е малко по-земен и по-реален от другите. За съжаление, и той понякога говори и действа, без да обмисля решенията си. И най-голямата му грешка е, че предлага за президент на републиката Симеон Сакскобургготски, който дойде главно за да прибере своите имоти, гори и т. н. Една от големите драми на страната ни е, че цялата политическа върхушка се стреми да се харесва предимно на външния свят и се докарва пред великите сили, а не се интересува от състоянието, нагласите и гледните точки на българския народ, когото уж управлява.“

Особен интерес предизвика у мен интервюто на Петър Андасаров с юриста, преподавател в СУ, член-кореспондент на БАН и конституционен съдия Атанас Семов (син на писателя-народопсихолог Марко Семов), чиито „бодливи“ статии (поради отказ да бъдат публикувани в официалните издания) напоследък се разпространяват като апокрифни текстове в социалните групи на Фейсбук. Освен поет и литературен критик, аз съм и учител с 42-годишен стаж в българското училище и следя с горчива тревога случващото се в образователната ни система. Затова, впечатлена от статиите на Атанас Семов в социалните мрежи, поисках да разбера що за ученик е бил самият той, който е на възрастта на големия ми син, и на какво се дължи тази нелицеприятна апатия, обхванала младите хора у нас. Според него голям проблем е, че „в юридическите факултети не се изучава „Народопсихология“, проблем е, защото в отношението към държавата и закона най-ярко проличават особеностите на един национален характер.“ Именно поради това, според него, българинът няма страх ни от Бога, ни от закона:

„... един от двата ни най-големи кусура като нация: ние много лесно посягаме да откраднем, много лекомислено нарушаваме всяко правило и всеки закон (по пътищата – най-очевидно, в политиката – най-непростимо) и много смело търсим „втория начин“ да се оправим – било като сме сгазили лука, било просто когато трябва някаква работа да си свършим. Българската ръка много лесно дава и много лесно взема подкуп, много лесно бърка в чуждия джоб – по-често в държавния, но напоследък съвсем нерядко и на друг човек. 
Нашето отношение към държавата и към властта е... душманско. В националното съзнание държавата и всяка власт винаги са били чужди: два века византийска, пет века османска, в по-ново време половин век комунистическа, напоследък на „задкулисието“ – все не на народа, все без достъп на умните и съвестните чада на нацията до кормилото.
Другият ни най-голям кусур като общество е „катърското търпение“ – към всяко безобразие, към всеки случаен или самозабравил се властник, към всяко препикаване на закон, на морал, на най-обикновена човешка представа за редно и нередно. Формулата „Тук е така“ е пагубна за развитието ни. Нашето оцеляване е оцеляване поединично – затова и нямаме почти никакъв инстинкт, ни навик, за колективно действие. Нашите синдикати са най-кротките синдикати в света. Нашите работници са най-малко колективните, затова и най-нестачкуващите – каквато и мизерия да ги мори. Нашите интелектуалци са най-озъртащите се, май Иван Хаджийски беше казал: „Българският интелектуалец можеш под всеки байрак да го видиш.“
(Особеностите в начина на изписване в цитатите са съобразени с оригинала.) 

В статията си „Интервюто като начин на общуване“ преподавателката в НБУ д-р Ралица Филипова отбелязва: „Воденето на журналистически разговор е като да танцуваш танго. Трябва да умееш да разпалиш партньора си, да го увлечеш, да го въведеш в ритъма, който ти искаш, да го накараш да се почувства приятно, така че срещата – танц никога да не свършва. За да се получи това обаче е нужна подготовка, страст, опит и най-вече човешки, истински контакт.“ Книгата на „Личности между призванието и признанието“ на Петър Андасаров доказва по убедителен начин, че авторът й умее да танцува „танго“ – и то с оная „страст“, която поражда доверие в партньора и той се оставя доброволно да бъде воден в „танца“. В един такъв публицистичен жанр, какъвто е интервюто, подобен ефект се постига с начина на задаване на въпросите, които от своя страна предполагат детайлно запознаване на интервюиращия с живота – личен, професионален и обществен – на интервюирания. В интервюто-разговор с Атанас Семов (а и във всички останали текстове в книгата), това приобщаване между двамата съавтори наистина е майсторски постигнато:

Петър Андасаров: „Е, не може да не сте имали звездни мигновения в тази училищна среда с изключителни учители и отбрани съученици, сред които е бил и Петър Волгин, който вече ми разказа за вашите „подвизи“ с таблото на гласността не къде да е, а пред самия кабинет на директорката Гергина Тончева. Та споделете и с нас епизоди, които не сте забравили и до днес.
– С мои незабравими съученици и приятели като Петър Волгин (силен журналист и днес евродепутат), Георги Неделчев (все по-силен анализатор във в. „Уикенд“) и Момчил Методиев (днес професор по история) поставихме точно пред кабинета на директорката „Табло на гласността“, на което лепяхме изрезки от реформаторската съветска преса (основно „Огонек“ и „Литературная газета“) и наши текстове, немислимо остри за времето – през 1986 – 1987-а. 

В последната година Иво Сиромахов (два класа след мен) ме предложи за председател на Училищния комитет на комсомола. За няколко месеца разформировах комсомолските дружества по класове и преобърнах комитета в това, което по-късно се нарича „Ученически съвет“. 

Разбира се Държавна сигурност следеше всичко това – и не се забави... Но Гергина Тончева се показа и тогава като символ на доблест и твърдина – не даде да се доближат до нас. Какво й е струвало – тя си е знаела. Доста по-късно си говореха с татко – пак не се направи на герой, деликатно отби темата с „Е, идваха, мъкнеха се, ровеха – едни такива объркани, хем озлобени, хем хилави... Не им се дадохме...“ Колос!“

И още:

Петър Андасаров: „А как приехте гласуваното ви високо доверие – избирането ви за член на Конституционния съд, по-възможно и по-лесно ли ви е да отстоявате защитата на гражданите и на държавата? Ще дойде ли някога ден и за българите на престола на живота им да се възкачи истината, тоест Законът? И ще получат ли всички злосторници на народ и Родина заслужено възмездие?
– Не... Още Атанас Буров преди близо век изрече, че България все се управлява от бивши или бъдещи затворници... Днес единствената промяна е, че никой не стига до наказание – а не че не заслужава. И ако част от проблема наистина е в съдебната система, друга голяма част е в нас самите – ние никога не сме тачили закона като висша норма, която през ум не трябва да ти мине да нарушиш. Българинът най се гордее, ако успее да прескочи закона, да гавне властта, да подхлъзне администрацията, да надхитри всички. Позволявал съм си да казвам, че българинът страда от корупцията само ако не може лично да участва в нея...“

При едно интервю-портрет е необходимо да бъде извлечена максимално полезна информация, а това според Георги Динчев (Литернет, 8.04.2001 г., „Журналистическото интервю като контрапроцес на междуличностното общуване“) изисква от интервюиращия да бъде добър анализатор на човешките психични процеси, скрити някъде дълбоко в пластовете на множеството социални роли на индивида, за да овладее психологическото пространство на разговора, да си е създал навик ефективно да слуша и изпраща съобщения, да комбинира въпросите си по такъв начин, че да създаде чрез тях подходяща атмосфера, която предизвиква откровен отговор, зареден с необходимия конструктивен смислов заряд. 

Двадесет и шестте разговора-портрети в новата книга на Петър Андасаров го представят като опитен журналист – последица от дългогодишната му работа като редактор във вестниците „Кооперативно село“ и „Земя“, като консултант във в. „Народна младеж“, като завеждащ редакция „Художествена литература“ в издателство „Народна младеж“, както и като директор на вестник „Застраховател прес“. От сърце му пожелавам здраве и дълголетие с очакването на „Книга десета“, „Книга единадесета“ и „Книга дванадесета“ с негови интервюта и след юбилейната му 90-годишнина. Дванадесет – числото на вселената в нейното пространствено-времево развитие, числото на осъществяването, на завършения цикъл. Дерзай, приятелю, читателите очакват продълженията! 

------------
Петър Андасаров, „Личности между призванието и признанието“, разговори-портрети, изд. „Захарий Стоянов“, С., 2026.