В житейския кръговрат на битието

В житейския кръговрат на битието

Не ще твърдя, че сборникът с разкази „Случайни срещи“ на Златина Караджова (изд. Fast Print Books, С.,2026), се роди случайно. Случайни бяха първите контакти с авторката на литературни теми и доколко тя е на мнение, че творбите й са готови за широката читателска публика. После, вече съвсем не случайно, дойдоха контактите и преценките на известния писател Никола Филипов от Лондон, който безвъзмездно финансира издаването. Пример за тихо добротворство, защото той не за първи път е правил подобни жестове и за други писатели. Категорично без да желае това да става обществено достояние. Хвала му!

Самата Златина е ново, но интересно име в литературата у нас и сред българските писатели, трайно установени на Острова. Тя е родена през 1962 г. в Бургас. Завършва Музикална гимназия в родния си град и Институт за музикални и хореографски кадри в София. Следва специалността „Връзки с обществеността“ в Бургаския свободен университет и работи като проектант в различни рекламни агенции. От 2011 г. живее във Великобритания и работи като асистент здравни грижи в частна болница в Бирмингам, откъдето са и описаните в дебютната й книга разкази, общо седем на брой. „Всички истории, разказани тук, са истински. – споделя авторката – В смисъл, всички те се случиха с мен. В различно време и при различни условия. Започнах да ги записвам, за да се избавя от натрапчивото им присъствие в паметта ми. И когато ги видях на хартия, открих връзката между тях. Те всички изглеждаха като случайности. Казвайки „случайност“, ние често имаме предвид нещо, лишено от смисъл. Вероятно, защото не сме планирали и управлявали въпросното нещо. Това ме накара да видя по-ясно нашата човешка суета. Стремежът ни непременно да ръководим процеси, които не зависят от нас и които често, дори не разбираме. Всяка „случайност“, според моето скромно мнение, е част от някаква закономерност, която сме пропуснали да забележим, поради суета...“ 

Детски смях и копнеж за близост сгряват лепкавата самота в споделеното по редовете. Те ни въвеждат в стерилен болничен свят, където животът догаря с последно „сбогом“ и тихо отшумява... някъде. Изправяйки старците пред равнодушно очакващата ги вечност; както е било безброй пъти с прежни поколения, за да сторят място на нови генерации. Така мислещата плът, почти извървяла ориста си до неизбежния финал, нагледно илюстрира крехкото равновесие между радостното съществуване и смъртта. И едновременно, чрез магията на спомените, възрастните люде поставят темата за истинския, реалния, целебен смисъл на същото това съществуване. Къде е то всъщност, неволно се пита и читателят? В материалните успехи? Или в полета на духовното над сивотата и рутината на повтарящия се свят? Е, всеки има право на личен отговор. Отиващият си живот пък, преди да заключи дверите между реално и метафизично, си запазва правото за последна поправка.

На други места, като в разказа „Невъзможни срещи“, тихо влиза, сякаш временно материализиран, духът на някой вече починал пациент. За да започне спор между гласа на разума и „отвъдното“, добиващо понякога отчетлив силует чрез действията си. Или доминира личното щастие, като в „Среща с любовта“. Или милите детски разсъждения в „Среща с професор“. Или в поуката за хляба в едноименния откъс. Или... Размислите на авторката са завоалирано изповедни, търсещи смисъла и на женското й битие. И подсказват, че щастие има дори там, където делничното равнодушие ни залива със сивите си вълни. В тях се оглеждаме и самите ние, без значение в кой край на света ни е запратила съдбата. Включените в сборника заглавия са своеобразни „снимки“ от битието на Златина. Понякога натуралистични, напомнящи графични рисунки, но винаги трогващи ни с откровеността и философската си искреност.

Златина Караджова е поредното талантливо допълнение в гилдията на български писатели, установили се трайно в диаспората. „Случайни срещи“ е само първият й сполучлив опит в книгоиздаването и не се съмнявам, че скоро той ще бъде последван от други сборници. Пожелавам й никога да не оставя мастилото да засъхва върху надареното й перо, а името й много по-често да срещаме в литературните издания у нас и не само у нас. А засега ще пръсна книгата й с малко бургаска морска, жива вода, пожелавайки й „Попътен вятър“! 

------------
Златина Караджова, „Случайни срещи“, изд. Fast Print Books, С., 2026.