Моите герои са от днешния ден...

Моите герои са от днешния ден...
Георги Н. Николов за романа на Светозар Казанджиев „Жената на баща ми“

Веднага бързам да споделя, че заглавието е мисъл на самия Светозар Казанджиев в писмо до мен, а повод е чудесният му роман „Жената на баща ми“, изд. „Български писател“, 2026 г. Изпращайки ми ръкописа той сподели, че го вълнува темата за разпадането на семейните връзки. За желанието на младите хора да открият себе си в професията, в любовта и живота. За все по-страшната зависимост от алкохола, наркотиците, лошотията и други нравствени аспекти на съвременното ни битие. На българското, скрито в лоното на ХХI век...

Новият роман на Светозар е несъмнено психологически. По страниците му откриваме всички достойнства на жанровия модел, изнасящ на преден план интимния свят на героите. А сюжетът, според каноните на литературната теория, „се изгражда върху мотивите, мислите, емоциите и душевното състояние на героите, вместо външните събития от деня.“ Налице е вътрешният им монолог, чрез който Казанджиев рисува цялата сюжетна идея. В която потокът от мисли гравитира между минало и съвременност. Докосва ни с разжарени копнежи и подсъзнателни импулси, търсещи път към реалността върху острието на мисли и чувства. В съвременната българска литература допреди няколко десетилетия, свои образци на жанра, или несъмнено близки до него, ни завещаха Димитър Димов, Емилиян Станев, Павел Вежинов и още имена. Като началото на тази галерия у нас поставя още в далечната 1914 г. Евгения Димитрова с романа си „Зара“, с акцент върху ценностните предпочитания на жената в едно отминало столетие...

А в наши дни той сякаш привидно избледня в интелектуалната си и тематична важност сред полемиките между традиционалисти и модернисти. За това трябва ли съвременната литература да продължава значимите позиции на книжовното ни наследство – и псевдомодерните й отрицатели, признаващи само личното си мнение. Градено върху порой от преводни заглавия с неясна и за самите им създатели стойност. Затова романът на Светозар Казанджиев „Жената на баща ми“ привлича мислещите читатели както с убедително поднасяне на своите философски послания, така и с мъдро вглеждане в кипящата същност на делника, сред чиито предизвикателства съществуваме и ние.

Кои са всъщност Андрей, Юлия, Ангел, Цвети, Иван, доминиращи сред витража от по-епизодични в разказа герои? Да – това сме ние, макар и не съвсем... Представители на разни поколения: осъществяващи генетична приемственост в плътта си, но не и в схващанията за смисъла на своето съществуване. Иначе няма как и да бъде. Откакто свят светува младите се раждат с твърдото убеждение, че знаят повече от своите създатели. Така е и в романа, съграден ненатрапчиво върху хоризонта на две политически структури. Едната, макар превърната в история, при част от людете трудно може да бъде забравена: „Аз съм от поколението, расло с хляб и социализъм – споделя в началото Андрей – В сравнение с хляба, социализмът беше в повече. Родителите ни минаваха за интересни хора, живели в две епохи: преди Девети септември 1944-а и след това. Ние, децата им, растяхме бързо, искахме да знаем всичко, да можем всичко. Беше грях да пропуснем някоя от възможностите на новото време... – и продължава – Говоря за Родопите – най-дълбоката провинция на България, но стремежът към знание не бе по-различен и в другите крайнини на прогледналата държава. Просторът пред нас се отвори широк и безкраен, развигорът завилнял над поля и гори, метеше паяжините на невежеството, трупано векове. По-малко ядяхме, повече мечтаехме. Бяхме амбициозни и смели, вдъхновени от спомените на своите близки за първата част от живота им и от лозунгите на социализма.“

В сравнение с високия старт на младия архитект около изграждане на центъра на Смолян, ориста на Юлия е до болка позната. Тя, впрочем, не е по-различна и от съдбата на днешната еманципирана жена: да работи и да носи пари вкъщи, да е послушна, вярна на мъжа и отдадена на семейството. Мечтите й да са скромни, а амбициите за кариерно израстване често са предварително анатемосани. У дома да спазва строга йерархия, защото мъжът, дори и пълен неудачник, е глава, законодател и строг пазител на месечния бюджет. Съпругата има правото да изпълнява, без да говори много...

Уви-уви, Юлия не се вмества в тази архаична рамка. В уж доброволната, до определен праг на търпимост килия, където духът изтлява сред бледи спомени. Младата жена, влюбена в Ангел, също търси семеен уют; иска дете, но и служебна реализация. Каноните за подчиненост и предречена монотонност в житейския календар постепенно остават назад, отхвърляни като ненужна тежест. Юлия е борбена в постигането на обикновените си човешки амбиции, дори и когато я застига физическо изпитание. И по волята на автора е обречена, благословена, осенена, с много страдание в пътя към истинската си любов. Без предразсъдъци и робуване на остарели морални норми. Без чуждо мнение, оцелявайки в борбата за насъщния през различни професии. Отдадена на единствената икона, достойна за нейния поклон – любовта: „Андрей, искам само едно, любовта ти да бди над мен. Предстоят ми усилни дни, месеци, навярно години, докато изплувам на повърхността да поема глътка въздух, преди да продължа. Ще живея тихо, но убедително, без да провокирам хората, те и без друго са завистливи. Ще се абстрахирам от тяхното мнение, ще слушам единствено мене си. Край! Досега се стараех да ме харесат и в резултат на това старание загубих своята идентичност. Не виня никого за греховете на миналото, нито за лошите дни в живота ми, които ще минат като всички останали. Обещавам повече да не търпя. Търпението е хубаво чувство, но животът е твърде кратък да го пропилея в търпение.“

И Андрей, и Юлия изживяват своя предречен от обществени и лични трусове катарзис. Но те са силни в моментната си слабост, защото се преоткриват отново и отново. Щастливи от увереността, че правилният човек е вече до рамото им и сърцата бият в единен, общ ритъм. Героите са „обикновени“, трудно различими в уличната тълпа. Но Светозар, който може би е скицирал своите прототипи и от натура, не търси измислена героика и сценичен романтизъм. Вещ психолог и задълбочен наблюдател на разноликото „аз“, той ги представя в реална обстановка във време, което познаваме и което ни е близко. И в очаквани противоречия с родената от тях млада генерация – Цвети и Иван. Които противоречия, без да изтлеят изцяло, ще бъдат заменени с крехко доверие, разбиране и подкрепа. Взети заедно, те олицетворяват делничната, „приемлива“ страна на обществото: сива, по-рядко празнично цветна. Поднасяща радост, а повече – неудовлетворение, монотонност, самота, апатия. Но и възможност „да се пробваш“ в надпреварата с немалко химери, за да се преоткриеш. Да проумееш смисъла на битието, преди да литнеш към предците в мир със себе си. Завещавайки на новите поколения доброто, сторено от тебе с ум и ръце. Заедно с грешките, от които те да се поучат, докато е време. „Децата трудно прощават грешките на родителите, аз също не съм им простила – осъзнава Цвети, вече майка на Йоан – Ще бъда внимателна. Няма да правя сравнения между него и мен. Оставена на произвола на „свободата“, аз нямах изход, прекалено дълго се лутах. Детството ми бе „шарена“ бременност, ту го имаше, ту го нямаше. По-скоро бих го оприличила на нескопосано съчинение, писано без желание, лишено от ласката на щастливи ръце, още по-малко от семейна любов.“

А Ангел? Да, той също е част от гражданската пирамида, изпаднал до социалното й дъно в лепкавите обятия на алкохолизма, себичността, егоизма и нарцистичното убеждение в неизменната си правота. Пред всеки и пред всички, независимо кои са те: до вчера обичаната Юлия, майка си, колегите, или аверите по чашка. Тези му качества се спояват в атавизъм и социопатия, превръщащи семейството и любовта в безкрайни жертви. Изкупуващи по неволя черни настроения и физически посегателства, а ревността изгаря и без това рушащия се дом, в който бащинството е ненужно бреме. „Ангел беше завършена личност, хубава лоша, завършена. Ако беше дете, иди-дойди, той беше мъж на двайсет и пет. Знаеше си своето и го повтаряше като „Отче наш“ – компетентен по всички въпроси, усвоил всички мъдрости, приятел на всички управници, нищо не му се опъваше. Срещу мен стоеше един гений, неоценен, непризнат, когото експлоатират за някакви дребни пари във вид на заплата. Това го унизяваше, караше го да мрази властта, каквато и да е тя – червена, синя, розова. Беше враг на целия свят.“

“Уловени“ в полюсите между добро и зло, героите от романа съзиждат паноптикум на мисълта в неспокойния й антагонизъм. Сбор от позитивна и негативна жарава, таена у хората по всяка точка на света. Човекът е обречено еднакъв в цялата си изумителна сложност; смъртен дух, строшил древната матрица на Създателя. Той удобно се таи в опиянението на греха, а извън него е честен двуличник... Или зъл добряк, шишкав аскет, религиозен атеист. Дори политик, извън кацата с меда! Светозар познава хорската природа и нескрито обича човеците. Така е и в новата му книга – правдив разрез на съвременната битност и ярък психологически микс от история, стародавни порядки и съвременни каузи, сред които настоящето сочи път към бъдещото време. Делникът обаче е твърде несъвършен и понякога тласка людете назад. Затова хора като Андрей и Юлия неотменно ще възкръсват в духовния мир, водещи и нас към скромно съвършенство. Погребението на Андрей, с описанието на което започва книгата, е реквием за сбъднатия обет между две обрекли се на обич души. Разменили в храма на живота трънени венци за вярност, пред която забравата е безсилна. Преродена над гробния финал, тя ще се влее в други нечии вени. После в нечии други и така... докато свят светува. Защото, както сам авторът припомня Свети Франциск Асизки: „Мярката в любовта е да обичаш без мяра“ и „Няма да вземеш оттук нищо което имаш, освен онова което си оставил на други!“...

Една от централните теми, която релефно се откроява по страниците на романа, визира конкретно Смолян. Върху неговата сцена се развива голяма част от действието, но заложеният идеен подтекст е доста по-обхватен. Да покаже развитието, израстването, прераждането му от обединяването на три бивши села във впечатляваща проекция на новото време: „Центърът на Смолян бе невиждана по мащаб до момента архитектурно-строителна операция в България. В нейното реализиране щеше да рефлектира не само качеството на отделните проекти, а и равнището на родната урбанистика, на архитектурата като цяло. Изграждането на новия център, пренасочваше вниманието от изграждането на отделната сграда, към създаването на архитектурни ансамбли. Предстоеше нещо интересно и обществено значимо, което щеше да въздигне до небесата строителния дух на родопчани.“ Авторът синовно се прекланя пред своя град. Това личи и от други негови увлекателни творби и не случайно и сега голяма част от повествованието се ражда именно тук – в човешкото сърце на вечните Родопи.

За новия роман на Светозар Казанджиев – „Жената на баща ми“, може да се говори много, но истинската награда е той да бъде прочетен. Книгата се откроява ярко както с дълбокия си философски замисъл, така и с творческата реализация на избраните теми. Върху променливия хоризонт на обществото авторът подлага на задълбочен, откровен и многоцветен анализ психологията на съвременниците си. Тяхната мотивация да съществуват в хубави и трудни моменти. Да отличават доброто от злото във фокуса на библейската мъдрост: „по делата им ще ги познаете.“ Гамата от чувства по страниците е подчинена на загатнат минорен оптимизъм, че след поредната мрачна буря слънцето отново ще радва света.

А ние, читателите? Разгръщаме книгата, която е поредното, още по-високо стъпало в творческия път на Светозар Казанджиев, за да вдъхнем планинската прелест на Смолян. Да се насладим на чудесния талант на писателя и да осъзнаем, че въпреки всичко животът продължава.. Това е най-щедрият Божи дар, нали?

------------
Светозар Казанджиев, „Жената на баща ми“, изд. „Български писател“, С., 2026.