Истината за земното човешко съществуване в стихосбирката „Диагноза – есен“ от Светла Гунчева

Истината за земното човешко съществуване в стихосбирката „Диагноза – есен“ от Светла Гунчева
Лалка Павлова за поетичната книга на Светла Гунчева, „Диагноза – есен“

Човешкият живот е особена парадигма – той е несъизмерим не само с този на растенията и животните, но и дори по отношение на отделните човешки индивиди, защото всеки един от тях си има свои собствени (различни от тези, на другите) преживявания, вярвания, социални и философски възгледи, морални ценности. На пръв поглед всеки отделен човек, ако не е поразен от някаква нелечима болест в ранната си възраст, преминава през едни и същи житейски „сезони“ – детство, младост, зряла възраст, период на равносметките след зрелостта и емоционално-психологическа подготовка за приемането на смъртта като естествен край на земното му съществуване. Въпреки това обаче всеки човешки живот си има свой собствен земен път, защото, както казва испанският философ, социолог и есеист Хосе Ортега, той е мястото на конфронтация, на полемика между личното му „Аз“ и обстоятелствата, в хода на които отделната човешка личност разгръща своя индивидуална метафизика в драматичното случване на собственото му битие („Обществото като проект в перспективата на Ортега“, Сантяго, Чили, 1994 г.). Лирическата визия на тази представа за човешкия живот е разкрита в поетичния свят на „Диагноза – есен“ от Светла Гунчева. В нея авторката й очертава със средствата на лирическия инструментариум своите собствени когнитивни житейско-философски възгледи и емоционално-психологически открития в една вече зряла човешка възраст, метафорично въплътена в образа на есента.

Стихосбирката на Светла Гунчева „Диагноза – есен“ представя 60 стихотворения, разпределени в три озаглавени цикъла, всеки от които носи в своя паратекст имплицитно вписано внушение – „Безсъници“ (за хронична тревожност, породена от социални, емоционални или нравствено-етични фактори); „Дъждовни акварели“ (за меланхолична тъга и усещане за самота, за безвъзвратност на отминалото жизнено време); „Сиромашко лято“ (за краткотрайна радост от илюзорната надежда за завръщане към лятото на живота). Ключово място на обобщаващ център, след който детайлизирано е разкрито човешкото битие като „съдинка с душа на скитник“ по земните пътеки, представлява стихотворението „Амфора“. Заглавието му асоциативно ни връща към познатата на моето (и на поетесата!) поколение миниатюра на Лъчезар Еленков със същото заглавие, в която алегоричният образ на амфората е представен в три хайку строфи като чувство, като метафора и като форма – „Точна и строга, / като опровержение / на бога.“ Стихотворението на Светла Гунчева обаче, оформено като монолог на самата амфора, е много по-разгърнато и философски ангажиращо:

Анфора

Нямам ръбове по себе си – 
всичко ювелирно е заоблено
от вълната, скрила нож във гребена си.
На старинен съд подобна – 
крехък, уязвим почти до счупване,
аз не мога да надскоча времето си,
до ръба живот натрупала.
Който във ръцете си ме вземе,
нека ме държи далеч от слънцето – 
то напуква тънката глазура,
даваща финес на грънците.
Да ме пази и от бурите – 
те навяват в мене мислите
за кутия прах и път за никъде – 
все отричани до болка истини
за съдинка със душа на скитник.

В световното културно пространство думата „амфора“ има многопосочни семантични измерения – тя може да символизира човешкото тяло, което носи в себе си всички органи и биологични системи в него; може да е знак за съд, в който е положена човешката душа; може да е метафора за човек, чиято памет съхранява тайни от различно естество; може да е и алегоричен образ, аналог на времето и пространството във вселената. В стихотворението на Светла Гунчева думата „амфора“ е метафора на човека в границите на неговото земно човешко битие – крехко, уязвимо „почти до счупване“. Вълната-време, „скрила нож във гребена си“, е утробата, която оформя човека и „ювелирно“ заобля ръбовете на индивидуалността му, за да го положи като обработен камък-диамант в градежа на личното му битие в неговия земен отрязък. Буреносните му изпитания под парещите лъчи на слънцето-живот ще напукат тънката глазура на амфората, ще я пълнят бавно и упорито с „отричани до болка истини“, защото всъщност човекът е „кутия с прах“, урна, „съдинка със душа на скитник“ по вселенските пътеки. До тази житейска истина обаче се достига бавно и мъчително под листопадния дъжд на времето по „пустите алеи“ на живота, които имат една и съща, с нищо неотменима посока – към старостта с „оплешивялата вяра“, с „фините щрихи“ на загубения блясък на младостта, със „страшно, неизбежно“ надвесените дървета на есенния сезон, в който нищо повече не е „постарому“. Защото годините-брилянти вече са оставили след себе си само „пейки катурнати“ и скъсани шатри „от шеметния панаир на лятото“. Миналият „като щорм душевен вятър“ в тропическата лагуна на душата (чрез словосъчетанието „тайфуни с нежни имена“ – в стих. „Юлска буря“) асоциативно отвежда читателя към българския сериал по сценарий на Богомил Райнов (1979 г.), но тук налага тезата, че дори неговият романтично-героически извисен образ на Емил Боев не би могъл да се справи с „контрабандата“ на време в хода на житейското битие. Защото, под напора на „болката вляво“, то повлича човека по наклонената плоскост на „пясъците бели“ и дори дръзкият крясък на гларуса (аналог на жиголо и символен знак на нахалник, който вика и крещи безсмислено), не може да тушира, да гримира белезите от есента, от които „вали тъга“. Онова, което спасява лирическата героиня на Светла Гунчева от тези есенни дъждове на тъгата, превърнали живота й в „Нубийска пустиня“, е силата на въображението. Именно с негова помощ тя „размахва четката“ на будния си ум и разрушава комфорта на своя неспокоен дух, който непрекъснато пътува между онези „две крайбрежия“ на Ад и Рай, които вечно се борят за надмощие. Неслучайно Стендал поставя знак за равенство между въображението и „очите на душата“, а според Гастон Башлар то е по-силно от опита, защото може да създава светове, които реално не съществуват и не са плод на когнитивното ни мислене. Т. н. „творческо въображение“ създава образи, за които в действителността няма подобни аналози. Още Аристотел е смятал, че да твориш, означава да създаваш неща, които до момента не са съществували в заобикалящата ни действителност. Такива са „нощните влакове“ в безсъниците на поетесата Светла Гунчева, когато „с тъничкия си писец“ тя сътворява онзи „бутафорен свят на книга“, който може да засити глада и да утоли жаждата на душата й:

Безсъници

Не спя. Тъгата дръпва лък по струните ми
под съпровода на дъжда-пиано.
И се разпръскват звуците безлунни – 
врабци, от милостива длан нахранени,
в една соната за цигулка и пиано в ла-минор.
Красиво е. Тъгата е творец.
Издига тя пиедестал във моя двор
на не един измокрен от дъжда врабец. 
Рисува с пръст по запотения прозорец
убежища за всеки безпризорен спомен,
за минали на дъх от мене хора,
от делничния хляб изронени,
които влачат дирички след себе си
и на душата-инструмент тревожат струните.
Изтръгвам ги. Във думи ги погребвам.
А после си поръчвам пълнолуние.

С магията на собственото си въображение, под напора на тъгата, поетесата пише нотите на соната, въпреки че не е композитор, и рисува „убежища“ за хора и спомени (макар че не е художник!), които качва на нощните влакове на битието, за да ги поведе по непознатите пътеки от „точка А до точка Бе“ на собствения им живот и да ги убеди в жестоката човешка истина, че никой не може да промени дължината на пътя в определените за тях самите граници, защото всички ние сме „въздишка време“, „едно примигване“ между „края и безкрая“. („Нощни влакове“, „Безсъници“, „Пътник зад борда“, „Битие“, „Брънка“, „Миражи“).

Тъжна приказка е човешкият живот! Битките с „гравитацията“ и „склонните към мелодрами мисли“ раняват смъртоносно изваяното като амфора човешко тяло, по опнатите като жици нерви до него достига болката с усещането, „че нещо от душата ти е взето, / но няма как да го измериш колко е...“, въпреки че то със „всяка своя кост“ усеща идването на „един противен и неканен гост“, който пришпорва отреденото му време и го кара да разбере не само че в него се е „настанила есен“, но и че „иде зима“. Тя ще открадне розите и „златните листа“ на живота му, ще заседне в душата „като ревматична болка“. Постепенно светът в прозорците ще придобие цвета на „приглушеното сиво“ на един „намусен есенен ден“, гарваните ще започнат да извиват своя „жалостив грак“, „измокрени до кости незаслужено“, времето ще излъже пчелите и ще ги „пореже“ със северния студ, за да докаже истината, че и човекът („като пчелите“!) е един „изчезващ вид“:

Сега...

Сега, когато се научих да мълча, 
започнах изведнъж да чувам свраките
как заядливо по дърветата гълчат.
Как патиците горе крякат,
неподозиращи за скритото в камъша дуло.
Как над главата ми тревата бавно расне. 
Усмихнах се за първи път, дочула
как Времето наточва нокти в храстите
и на Смъртта прокрадващите се подметки. 
Как шумоли с тефтерите си Господ,
преглеждайки вселенските си сметки. 
Как таралеж из есенната шума носи
набодени върху иглите ябълки.
Започнах да долавям всеки звук,
на този свят въжетата разхлабила,
сега, когато нищо повече
не ме обвързва тук.

В този болезнено осезаем човешки сезон на загубите, когато душата „подсказва“, че всеки миг може да го изостави, когато дърветата отвън придобиват вида „на решетка“, смалила пространството пред очите му, когато тялото се отпуска „тежко като котва, / запусната без право да изплува“, единственото, което все още крепи човека жив, е „Надеждата, че утре ще ни има“. Всички помним крилатата мисъл на древногръцкия философ Диоген – „Надеждата е последното, което умира в човека.“ Тя го съпровожда неотклонно по неговите житейски пътища и не го напуска даже в часа на смъртта. Съвременните психолози я разглеждат като състояние на ума, който помага на човека да върви напред дори в най-трудните житейски изпитания, защото го зарежда с енергията на оптимизма и му дава „инструментите“, с които да постигне своята цел. Тя проектира живота му в бъдещето, помагайки му да надмогне настоящето, защото нейната същност е ирационална и притежава силата да отхвърля отрицателните емоционални нагласи, за да му даде шанс за сбъдване на желаното, очакваното, мечтаното дори тогава, когато всички възможни средства за постигането му вече са изчерпани. 

Такова съдържание носят в себе си стихотворенията от последния цикъл в книгата на Светла Гунчева, озаглавен „Сиромашко лято“. Нейната лирическа героиня вече усеща близостта на „косача“, който в някоя „вечер безлунна“ ще положи в нозете й последния откос с „прясно сено“, съхранило ароматите на „мента и дъхав пелин“. Душата й ще се изпълни със съмнения във възможността „малкият отстрелян див бекас“ внезапно „да се прероди във Феникс“. Защото вече знае, че е „пусто без луна небето“; че клоните на самотното дърво, останало без птици, приличат на кръстове; че „дори и камъче от своя път / не може да си отнесе във гроба...“ Че по пероните на непредвидените „късни влакове“ отдавна стоят „души по шлифери“ и чакат „отминалият влак да ги догони“. Това очакване обаче, колкото и кратко да е то, е заредено с надеждата, че все още не е приключила играта на „котка – мишка“ със Смъртта, че ще успее, макар с „една закачка“, да я убеди да я изчака – докато си допише книжките с онези истории „за любов и нещо вечно“, които винаги завършват с многоточие:

(...)
Не моля Господ да остана същата, 
но моля се да ме запази цяла – 
с онази моя непрактична цялост, 
която е побрала шепа хора
в паничката на любовта ми бяла.
(...)
И като пчелен кошер стихове роя,
за да направя мед
със който да подслаждам нощите
на онзи, който бръкне във душата нежно.
Не се е свършил. Има много още
любов необяснима, безнадеждна.
„Мед за даване“

Светла Гунчева е автор вече на 12 стихосбирки, чиито произведения умело съчетават емоционалното с философското в интерпретацията на човека и света, в който го е положила Съдбата. В „Диагноза – есен“ тя не се опитва да обяснява необяснимото, нейните сетива проникват в детайлите предимно на земното човешко съществуване, без да прекрачват границата с метафизичното и имагинерното, както го прави в другата си стихосбирка – „Нощна река“. И точно това може би е особено стойностното в новата й поетична книга, защото отваря сетивата на днешния човек тук и сега, в съществуващия ни свят, за да му помогне да разбере и осмисли своето житейско време с онези хуманни морални ценности, които човечеството пренася от век във век и от хилядолетие в хилядолетие с помощта на Словото. 

------------
Светла Гунчева, „Диагноза – есен“, изд. ателие Аб, София, 2024, с финансовата подкрепа на Община Бургас