Животът е влюбен в човешкото ято...

Животът е влюбен в човешкото ято...
Георги Н. Николов за книгата на Весела Люцканова „Без свидетели“, изд. „Персей“, 2026 г.

В невероятната алегорична повест на Антоан дьо Сент-Екзюпери „Малкият принц“, срещаме следния абзац: „Къде са хората?... – Видях ги преди години. Но човек никога не знае къде да ги открие. Вятърът ги носи. Нямат корени и това им пречи много.“ Именно тях, нашите съвременници от различни поколения, изследва в новата си книга „Без свидетели“, изд. „Персей“, 2026 г. и Весела Люцканова. Автор, отдавна доказал пристрастието си към феномена на битието с безкрайния му набор от теми, съдби, превратности и предизвикателства. В океана на които отделната личност, моделирана от пулса на безброй изтлели поколения преди нея, разгръща бъдещето – пред следващите, които неминуемо ще дойдат. И върху панорамата от обществени, социални и интелектуални постъпки осветява поредните мигове в силуета на времето, приютило нашата тленна духовност...

Феноменът „Човек“, този път чрез театралната сцена и опита си за роман, изследва и писателката Вержиния Петрова – Вержи, централен жалон в общия сюжетен развой. Неговото интригуващо начало, а по-късно и отделни части на творбата, са изградени върху митологичния реализъм, сполучливо съчетан с теми от делничното. С исторически доказана фактология от античността и полет на фантастиката. Всички те, в хронологията на споделеното, съграждат сюжетната мисия на героите. Всеки по своему различен по възраст и начин на мислене; на разграничаване на понятията за добро и зло днес, „тук“ и „въобще“. За ценното и маловажното, които са частица от планетарния разум, скрит зад привидно познати неща. Загадъчното изчезване на самолета с актьорите повдига завесата пред съдбите на останалите в родината Мая, Лори, баща й – компютърният звер Манол, Валя, Милето... Без да осъзнават, което е и идея на Весела, че с това загадъчно изчезване съдбите им започват да се преплитат и да се преоткриват в идентични житейски и нравствено-етични ситуации. Пред читателя се разкрива убедителен анализ на всеки от тях и в канавата на предначертана му орис. Той от своя страна се вписва с втория тематичен пласт: с търсенето на българската Александрия от археолозите Атанас, Валя, Ками и Павката. В „Без свидетели“ съжителстват две успоредни философски посоки: на отдавна отминали епохи и... на съвременността. Която също се опира на случили се събития, набелязани от Вержи за бъдещата й пиеса: „Ще продължа с „Магията на българската земя“. Този път герои ще ми бъдат екип от археолози, които търсят първата Александрия, построена от Александър Македонски тук някъде наоколо, но къде точно, още не се знае, ала в близко време ще бъде намерена. Но няма да е пиеса, не мога да преживея отново това, което се случва сега. Ще е роман с мъже и жени, които търсят великото ни минало, за да върнат самочувствието на народа й!“ Тази изповед на авторката, чрез перото на Весела, не е случайна. Защото Люцканова няма за цел само да ни запознае с една единствена художествена идея – за енигматиката на личната съдба, съпровождаща ни от раждането до сетния финал. По редовете умело са обединени общественото с индивидуалното на случващите се събития. Предсказанията на гадателката са само щрих от нещо далеч по-мащабно: отнасящо се до смисъла на нашето съществуване и възможността трагедията да отстъпи в съзнанието ни място за позитивното очакване. За реинкарнация на спомена в нов вид реалност. В нова страница от действителността, която ще разгърнат изчезналите актьори със своето завръщане. И за правото след преодоляно страдание, независимо поради какви обстоятелства, всеки от нас да получи правото на ново начало, макар след толкова отминали дни и избледнели надежди...

Появата на Ясен Селимски в хода на разказа фокусира читателя и върху друга, особено важна за нас тема: темата за самотата. Досега само загатвана от Весела Люцканова, тя се завръща в младостта на Вержи и нейния верен, чист в помислите си поклонник от десетилетия насам. Всеки със своя професионална биография и с неудовлетворени копнежи във времето. Може би все пак е възможна някаква промяна? „В една от техните вечери тя вдигна очи към Селимски и видя човек, който е съпричастен към съдбата й. На нея й се струваше, че го познава от книгите му и те са й създали усещането, че едва ли не се познават отдавна. Събираше смелост да го запита той ли е бил момчето с кокичетата? Толкова отдавна се бе случило, паметта понякога си прави такива шеги. Дали пътищата им се бяха разминавали без да се пресекат във времето, тя омъжена и потънала в пиесите си и театър, той женен и все по чужбина. Сега и двамата бяха свободни и се срещнаха съвсем случайно... и тя го прие като човек, на чиито книги се бе възхищавала заради остротата на стила и точния поглед към съвременността. Наистина можеха да си помагат един на друг. И двамата бяха на последната права, но и двамата мислеха, че им предстоят години занапред.“

Вълнуващото завръщане на групата актьори, начело с Явор и Яна, от другия край на света, оформя щастливия финал на книгата. Той всъщност остава „отворен“ от Весела за размисли. Какъв ще е по-нататъшният житейски път на героите? Наистина ли е безсмъртна любовта и подвластна ли е тя на други обстоятелства, освен на полета си към „другия“? Защо и днес книгата „Малкият принц“ е толкова вдъхновяваща и проницателно дълбока, та така ярко оцветява със същността си тази творба на Весела? И ще предаде ли своя духовен благослов интелектуално извисената Вержи на мъничката Лори? Разбира се, не само чрез магията на театралното изкуство, но и с посланията си за живота – който също е театър, със свои граници, странности и с безброй светлосенки... Лори в своята детска невинност и съвсем не детска проницателност е другият основен център на повествованието, илюстриращ внушението за човечност между поколенията, взаимна обич и неподправено доверие. Самата авторка споделя, че децата разцъфват, когато са обичани, те не искат повече. А и героинята й, Вержи, също се раздава по човешки: „Тя обичаше да дарява щастие на героите си, дори да имаха драми, да имат и глътки отдих. Обичаше героите си като свои деца. Как би искала, докато я тресеше треската от изчезването на самолета, всичките те, живите от плът и кръв актьори да бяха плод на въображението й. Но не бяха. И тя се държеше за романа за откриването на българската Александрия като спасение да не мисли непрекъснато за тях. А и древността я вълнуваше, бе изцяло в капана й и не я пускаше в съвремието ни и така оцеляваше. Често се молеше пред иконата на Божията майка: „Спаси моите актьори, те са децата ми! Моля те, майчице!“ Докато гледаше иконата със света Богородица й се струваше, че тя й се усмихва и й обещава да ги спаси. Пророчески ли бяха нейните сънища? Или сънищата на Лора? А може би те просто сънуваха онова, което толкова силно искаха с цялото си сърце?“

Привидно малка по обем, тази книга на Весела Люцканова е ясен морален кодекс на нашето време. Посочва ни скритите белези, по които да отличаваме стойностното в делника ни от сивотата на рутинно познатото, което ни обезличава. И издига иконата на духовността над материалното. Ценностния етичен кодекс над грубия егоизъм и удобното капсулиране пред проблемите на обществото. Доказва ни, че културата срива всякакви пречки пред общуването на люде с различен манталитет и възприемане на света. Което най-силно личи от митологичните й фрагменти за присъствието на актьорите в друг един екзотичен, но напълно непознат ни свят. Не на последно място е загатнат и мотивът за чисто женския стоицизъм, който неотклонно следва пътя на възвишеното през хаоса на новия век.

Ще допълня категорично, че „Без свидетели“ илюстрира и енциклопедично познаване на историческата материя. Ползва интригуваща, доказана фактологичност, запечатана документално от епохата на Александър Велики и досега. В тематичната си градация включва и изкуствения интелект, още повече, че в тленната си същност „всички сме временни на този свят, но обикновено го забравяме.“ Освен типажите-актьори, всеки от героите в книгата се изявява на своя лична, гражданска и духовна сцена. Общественият театър пулсира мощно и многопосочно в привидно познатия ни делник. Но Весела не пропуска да отбележи, без да се впуска в излишна политизация, че и в днешна България са необходими промени. Сред тези размисли нетърпението на Атанас да открие нашата Александрия става още по-ясно, символично и убедително. А като цяло в книгата доминира риторичният въпрос на Сент-Екзюпери къде са хората и по-конкретно: каква е каузата им на планетата от сътворението на света, по волята на Всевишния. Мудният времеви календар, през които отсъстват любимите й актьори, се превръщат за Вержи в извор на себепречистване и преоценка на уж доказани, ненакърними хуманитарни ценности. Мощно звучи химнът на любовта, сбъдната, или просто загатната, и между Явор и Яна. Заедно с него по страниците крачи хуманността в безбройните си измерения. Заедно с безкористната доброта, пламъците на която биха разпалили и най-студеното сърце. Споделеното от Весела Люцканова е наситено с много мъдрост, философска проницателност и дълбоко познаване на разноликата човешка същност. Минало и настояще са общ убедителен витраж, запечатал тревогата за изчезналите хора и радостта от завръщането им. А всеки неин герой е малка планета от страсти, очаквания, бушуващи чувства и, както е при Лори – постепенно вникване в смисъла на съществуването ни, в който ще търси и тя духовното си кътче. Новото произведение на Весела Люцканова е талантлив градеж от реализъм, мистика, теистични багри и полет на мисълта. Моделирани върху театралната сцена на мига, те ни подканват да преоткрием и себе си в неусетния бяг на времето. Сигурен съм, че читателите ще разгръщат неведнъж произведението, в което несъмнения талант на авторката отново блясва, подканвайки ни към размисъл... За да прогледнем и за вечния въпрос от „Малкият принц“: „А хората, хората – къде са?“ Да-а, а ние, хората на цивилизования ХХI век – къде сме...

------------
Весела Люцканова, „Без свидетели“, изд. „Персей“, С., 2026.