„Археология на любовта“ – против агресията и омразата

„Археология на любовта“ – против агресията и омразата
Георги Н. Николов за поетичната книга на Димитър Христов „Археология на любовта“

Без преувеличение ще откроя поета Димитър Христов сред водещите имена в съвременната българска литература. Не ще се спирам пространно на биографията му: автор е на книги със запомняща се лирика и на пиеси, преводач от няколко славянски езици, носител на редица наши и международни награди; с издадени книги в Белгия, Русия, Украйна, Полша, Германия, Албания, Северна Македония, Сърбия. Едновременно е бард с китара, чиито песни отекват в сърцата на слушателите. И за да сложа точка на биографичното, той е превеждан на повече от двадесет чужди езици...

Но най-вече, един поет бива представян пред читателите и в необятното време чрез своите стихове. Сред витража от значими теми при него срещаме идеята за нашето съществуване, кодирано в мисъл и дела. За краткото ни тленно присъствие на земята, наситено с градивност и красота. И с покоряващия въображението полет на личното ни „аз“ сред хоризонта на съдбата. Разнолик и противоречив, но винаги с копнеж за желаното морално съвършенство, завещано ни от Създателя...

В едно свое интервю, много сполучливо озаглавено „Посоката на вятъра е винаги напред...“ – Снежана Галчева – също поет и президент на Конфедерацията на българските културни организации и дейци в чужбина – Чикаго, отбелязва: „Димитър Христов е един от най-фините съвременни поети на България. Поезията му вълнува с дълбочината на недоизказания щрих, който ни отвежда в необята на цветни тонове и полусенки. За него тя е смисъла на живота. Поетичните му откровения са пропити от вечното противоречие за добро и зло и за философското търсене на истината в относителността на физическото измерение. Със сетивата си той усеща, че животът ни е подчинен не на земните, а на вселенските закони и неистово търси философията на неговия смисъл.“ И аз преди години бях споделил, че творецът извайва нежни поетични строфи за любовта – за онова очарование, което е само докосване и очакване в ефирните очертания на утрото. За грешната благословена любов, за която се влиза в огън и се изгаря на клада. За онази – красивата и истинска, чрез която се раждаме отново, готови дори за Голгота и Кръст. За философията на разминаването и за невъзможната близост, за разрушителната сила, която съгражда... 

И още: в своя впечатляващ творчески път авторът се е доказал като адепт, продължител и майстор на римуваното слово. На богатите традиции на мерената реч с онагледяващите я ритъм, рима и безкраен за перата хоризонт. Димитър Христов не само следва тези традиции, но и новаторски подхожда в извайването на творбите си, в разгръщането на цялото великолепие от възможностите на езика ни в ритмизирането, римуването и постигането на дълбоки внушения, на семантично и структурно единство.

Сега пред нас е „Археология на любовта“ – любовна лирика, дело на изд. „Изида“, София, 2026 година. Подбраните в страниците й творби са ярка полифонична изповед на интимната вечност. Ту зареяна и извисена в мамещия безкрай на чувствена, загадъчна необятност, ту приземена в противоречивата реалност на естеството, омесено от тесто и мимолетност. Сред завладяващия й химн авторът е втъкал с майсторското си перо редица свои послания: за противоборство между самотата и споделената взаимност; за нетърпеливото очакване тя да получи благослов пред амвона на живота и правото на дълговечност... чак до последния лист от делничния календар. Разбира се – и за светлия емоционален звездопад, чрез който моделът на интимното се превръща в искрени, запомнящи се стихове. 

Тук се ражда малко странният, риторичен въпрос: може ли любовта да съществува сама за себе си? Не само в мечтите, а и в реалността... Да се скрие на далечен остров, където бурите на обществото няма да имат достъп? Защото, ако земята престане да съществува и споменът за нея изтлее в космичното пространство, кого ще докосва любовта? Скитайки сама в пространството, няма ли и тя да изтлее в химерата за бъдещо прераждане, докато човеците отново бъдат осенени за мир от божествения разум? Цитирам стихотворението „Апокалипсис“:

Къде отива този свят,
озъбен, злобен, неуютен,
той над главите ни се срутва
и няма връщане назад.

Да спрем разрухата сега,
да се спасим подобно феникс,
под водопади от тъга
да се усмихнем възкресени!

На този минорно оптимистичен хоризонт Димитър Христов ни поднася, този път в „Непримиримост“, още една кауза, докосваща библейската древност с надежда за безкрайно бъдеще. Вградена в добротворното пожелание: „Животът никога не стига, но ти смъртта си надживей!“. А между тези два разминаващи се човешки полюса – на раждането и предречения финал, какви трябва да бъдем, за да сме благословени с любов:

Аз искам да живея просто
като тревата и дърветата
и като вятър да кръстосвам
и като свещ във храм да светя.
Животът ме опиянява –
той всичко дава, всичко взима
и всеки миг е богоравен,
и всяка радост е ранима,
защото тя е мимолетна,
а трудностите са безкрайни
и всяка нарушена клетва
превръща се в горчива тайна... 

За безспорните творчески достойнства в „Археология на любовта“ може да се говори много, а книгата, без съмнение, е поредното високо стъпало в духовната вселена на Димитър Христов. И тук поезията му е витална и подкупващо изповедна. Хуманна, отправяща послания за хармония и добротворство, с открит и ясен към ближните взор. Стойностната интимна лирика е като разгърнат древен пергамент – стъпил в настоящето, преди да отвори дверите към бъдещи години. И в него древните са казали ясно: „Amor omnia vincit – Любовта побеждава всичко.“ А тук, в своята „Археология...“, поетът споделя:

Любовта е смърт и безсмъртие,
Любовта е гняв и възторг,
Тя изисква безкрайно усърдие
и търпение на възбог.
„Прегръдка“

Е, няма как да не се съгласим с правотата на това търпение. И да очакваме следващата, все така проникновена и ярка лирическа изповед на твореца. А дотогава – попътен вятър и щастливо плаване на „Археология на любовта“ сред вълните на бурния читателски океан!..

–-----------
Слово, произнесено на премиера на „Археология на любовта“ в Дом на писателя – гр. Бургас на 19.10.2026 г.