За българските пера на острова – размисли...

За българските пера на острова – размисли...
Разговор на Георги Н. Николов с писателя и общественик Никола Филипов – Лондон

Г.Н.: Господин Филипов, задавал съм и на други творци този въпрос: какво означава за теб понятието „български писател в диаспората“? Не е ли предречена съдба, водеща към осъзнато вграждане на националното в духовната същност на планетата?

Н.Ф.: Ами-и... по-подходящ отговор и не бих могъл да намеря. Никога в младините си аз не съм и помислял, че съдбата ще ме запрати толкова надалеч от родината си. Но след като съм вече там – да, старая се и помагам да вграждаме националната ни в световната култура.

Г.Н.: Доколко съвременната ни литература, въпреки активния духовен обмен, е позната във Великобритания? Преведени ли са „точните“ имена, олицетворяващи многоцветното ѝ слово? А кои са стойностните автори с български корени на Острова, чиито творби си заслужава да познаваме и у нас?

Н.Ф.: По някаква случайност при първото ми посещение в българското посолство в Лондон се оказа дежурен писателят Алек Попов. Наложи се следващия ден след пристигането си да отида там, защото на летището ми задържаха паспорта и казаха да си го получа в посолството. И нямаше как да не поговорим на писателски теми, защото както се изрази тогава Алек, много често на летищата задържали паспортите на писатели и журналисти като разберат, че са такива. А аз носех с мене си мои книжки, които ме разконспирираха. Алек Попов е стойностен автор и стана много известен със своята „Мисия Лондон“. Писателското семейство Ани и Кристофън Бъкстон мисля, че също заслужават това, защото и двамата издадоха книги, свързани с българската история, публикувани и на български и на английски. Ани е от Бургас, а Кристофър е от Англия, но и двамата спомогнаха за популяризиране на България и българската култура във Великобритания. Мартин Ралчевски е също един от стойностните автори. Той има издадени вече над десетина романа и реализирани няколко сценария за филми. Бих споменал още Бригита Йосифова Темпест, Йордан Йорданов, Ивайло Терзийски и членовете на Съюза на българските писатели Надя Михайлова и Клери Костова-Балцер. 

Г.Н.: Творчество ти носи отпечатъка на дълбока наблюдателност за човека в дебрите на обществото. Кое те подтикна да вземеш перото и какви морални послания искаш да споделиш с читателите така, че те да ги приемат и като свои?

Н.Ф.: Изобщо не съм се замислял по този въпрос. Може би желанието ми някои събития и преживелици, някои интересни факти и случаи да останат записани за поколенията. Със сигурност е повлияло детството ми, когато бабите и дядовците ми разказваха спомени от родните им места в Егейска Македония. А аз се бях научил да си чета приказките сам няколко години преди да тръгна на училище. И сега си спомням, че на един рожден ден ме питаха какъв искам да стана като порасна, на което отговорих, че искам да стана писател. Голям смях падна тогава сред гостите и те единодушно ми пожелаха това. Едно от важните ми послания е да се пазят традициите. Затова и може би съм се отдал в последните години на родознание и краеведство. За книгата ми „Четверодословие“, списание „Генеалогия“ публикува седем страници рецензия, в която я определя като образец на родословни изследвания. В нея описах родословията на бабите и дядовците си от около двеста години насам. Успях да направя това защото още като ученик записвах спомените на дядовците и бабите ми, които преразказваха и спомените на техните дядовци и баби. 

Г.Н.: Заедно с белетристиката и съвсем не на втори план, при теб присъства задълбоченото краезнание. Каква е крайната цел на проучванията ти и не е ли то също форма на национална памет с история, но и с развитие в днешния ден?

Н.Ф.: Именно! От книгите ми с поезия и белетристика може и помен да няма след десетилетия, но... книгите с историята на отделни селища, на определена църква или манастир непременно ще останат в архивите. Аз съм роден и израснал в съседство с известната като „Златна ябълка“ църква в днешния асеновградски квартал Горни Воден. И моята книга „Златна ябълка“ от доста години я продават там. Посетителите на манастира „Свети Кирик“ пък могат да си купят оттам книгата ми „Воденски манастир „Свети Кирик“. Историята на този манастир е изключителна, защото за половин век той сменя на няколко пъти собственика си, бил е гръцки манастир, бил е български манастир, бил е лудница, бил е база на Международна академия по архитектура и др. През 1943 и до септември 1944 година е известен концлагер, в който са интернирани академици, професори, писатели и други интелигенти, обявили се против съюза на България с Хитлер и против войната срещу СССР. Спомени за пребиваването си в този концлагер публикуваха в свои книги академик Тодор Павлов, Султана Рачо Петрова и Червеният поп.

Г.Н.: Мислиш ли за полезно и навременно да се извърши цялостно проучване върху българското литературно присъствие във Великобритания от вече далечния 19-ти век и досега като интелектуален мост между нашите две култури?

Н.Ф.: Определено да! И горещо благодаря на Вас за идеята и безвъзмездната Ви дейност в тази насока! Защото благодарение на Вашия неуморен труд се появи и антологията с биографични данни и творби на 26 съвременни български автори, свързали по някакъв начин живота си с Великобритания. И това ни дава подтик за още по-богата творческа и организационна дейност. 

Г.Н.: Върху каква книга предстои да работиш сега и кога можем да я очакваме? Какво ще пожелаеш на читателите си и на колегите си творци от диаспората? И нещо, което е особено важно: каква е твоята лична творческа кауза, устремена напред и нагоре?

Н.Ф.: Много мои родственици и приятели, като спомена нещо интересно от биографията си, ме съветват да я публикувам в книга или брошура, както е направил някога Бранислав Нушич. Защото малко са хората като мен, които са били два пъти на Оня свят, които са били арестувани в чужбина и прекарали денонощия в подземията на Охридската милиция, които са сменяли неведнъж националното си чувство и самосъзнание и още ред други небивалици. Веднъж дори лекари от Кралската лондонска болница ми казаха, че съм възкръснал минути преди да пристъпят към разфасоването ми, след като са били разпределили моите органи на кого ще бъдат трансплантирани. Бях започнал и един пътепис за Майорка, подобен на онзи, който публикувах за остров Кипър, но... мина доста време и изглежда ще трябва отново да отида там за да го довърша. Творческото вдъхновение за съжаление или за радост не може да се планира, така че отговорът на този въпрос в по-голямата си степен стои отворен.