Български гласове зад граница

Български гласове зад граница
Интервю на Георги Н. Николов с Диана Фъртунова

Диана Фъртунова е родена в София, но от години живее в Бургас. Завършила е бакалаварска степен по „Предучилищна педагогика“ в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“ и магистърска степен по „Логопедия“ в БСУ. Работила е в редица вестници, а в момента е редактор на списание „Море“.
Автор е на 7 книги с поезия, проза, стихотворения за деца и исторически хроники. Съставител е на сборника „Живи разкази за Николай Хайтов“.
Нейни стихове са преведени на английски, босненски, испански, украински, френски и руски език и са публикувани в различни литературни издания, поетични сборници, антологии и алманаси. Лауреат е на много наши и международни литературни конкурси.

Г.Н.: Диана, ти си главен редактор на списание, което първо у нас учреди постоянна рубрика за български автори от диаспората под надслов „Български гласове зад граница“. Кое те кара да мислиш, че читателят ще прояви интерес към техните творби?

Д.Ф.: Всеки пишещ българин, независимо дали живее в родината си, или се е установил в чужбина, е български творец. И е съвсем естествено с неговото творчество да бъде запозната българската публика, където и да се намира по света. Както зад граница са известни имената на писатели и поети, които си живеят в България, така реципрочно би трябвало да знаем и имената на нашите сънародници, които създават своите творби в чужди земи. Те са не само част от българската диаспора, но са пълноправни представители и на българската литература. Била съм на няколко гостувания на такива автори в България и всеки път залите са били пълни, което свидетелства, че има интерес към тяхното творчество сред хората, които се интересуват от съвременната българска литература в цялост.

Г.Н.: У нас специализирани издания за духовен обмен със сънародниците, като „Родолюбие“ и „Ек“ вече не съществуват, а медиите публикуват техни творби епизодично. Не е ли това непознаване на създаваното от тях, водещо до липса на интерес и забрава?

Д.Ф.: Определено съществува риск тези наши поети и писатели, които творят далече от родината си, да останат неизвестни на родна земя. Как да има интерес към тях, като не се знае нищо за съществуването им. Това именно е мисията на рубриката в списание „Море“ – да запознае родната публика с творчеството им, да се чуят гласовете им, да се научат имената им.

Г.Н.: Сериозни издателства, като „Сиела“, „Либра Скорп“, „Мултипринт“ и пр., редовно печатат книги на наши писатели от различни точки на света. Но след представянето им в родината те се връщат обратно „там“ и отново настъпва информационен вакуум – до следващото представяне. Каква трябва да е културната ни политика, за да бъде той трайно отстранен?

Д.Ф.: Обстоятелството, че не живеят в България, разбира се, твърде усложнява шанса за трайното присъствие на тези творци в литературния живот в страната ни. Този вакуум, който се получава, е неизбежен, въпреки напредналите информационни технологии и дигитални възможности за културен обмен. И не мисля че може да бъде напълно отстранен.Но трябва максимално да се използва всеки подходящ случай за срещи с тези автори и да има достатъчно трибуни за техните изяви на родна земя.

Г.Н.: Доколкото съм чел книги на такива автори, в никоя от тях старата родина не е обругана и хулена, родовият корен не е пресъхнал, нито историята ни – забравена. Настъпило ли е вече времето да се изгради Център за изучаване на българската книга по света, а най-добрите й имена и творчеството им – изучавано в хуманитарните ВУЗ?

Д.Ф.: Времето за създаването на подобен Център отдавна е настъпило. Но, за съжаление, институциите у нас, които могат да положат основите му, са заети с оцеляването си в смътното време, в което живеем днес и не тая надежда културното министерство или някой университет да се нагърби с такава будителска мисия. А милиони са вече нашите сънародници, които живеят в чужбина. Нямам представа колко от тях се изявяват на литературния фронт, но съм сигурна, че никак не са малко. Не са малко и тези, които намират призвание по света и като художници, като музиканти или като последователи на всякакви други музи. И те заслужават да бъдат знайни, популяризирани и тачени и в отечеството си.

Г.Н.: И на финала на нашия разговор: както „Море“ се превръща в гостоприемно пристанище за нашата литература в диаспората, ще се опитате ли и самото списание да направите системен гост сред българските общности по света? Със своите достойнства то напълно го заслужава – да му пожелаем „попътен вятър“!..

Д.Ф.: Благодаря за пожеланието! Да се надяваме, че този попътен вятър ще пренесе списанието зад океани и морета. Първите ни мисионери са именно нашите сънародници, чието творчество е намерило благодатен пристан в нашата рубрика „Български гласове зад граница“. Чрез тях „Море“ стига и до почитателите на българската литература в чужбина. Чрез тях читателският му кръг се разширява и обхваща и нашата задгранична диаспора. А това е едно добро начало!