Изграждам български мостове от думи...

Изграждам български мостове от думи...
Интервю на Георги Н. Николов с писателя от Нидерландия Димитър Русков

Г.Н.: Драги приятелю, задавал съм и на други творци този въпрос: какво означава за теб понятието „български писател в диаспората“? Не е ли предречена съдба, водеща към осъзнато вграждане на националното в духовната същност на планетата?

Д.Р.: Интересен въпрос. Българският писател от диаспората е български творец с екстра багаж, който само разширява погледа и чувствителността му към заобикалящия го свят. И този багаж е имигрантската съдба, която е със сигурност вид вграждане на националното в духовната същност на планетата. Както казвам чрез един от героите си в първия си роман „На 4 метра под водата“, емигрантите са два вида – „истински“ като тези от преди падането на комунизма, които са напускали България, като са знаели, че никога няма да се завърнат, и „аматьори“ като нас сега, защото ние емигрираме доброволно, и винаги можем да се завърнем, ако пожелаем това. Освен всичко друго, ние българите и предимно българските учители и творци от диаспората сме един вид будители на българското в чужбина, с едно много голямо морално задължение - да представяме всеки ден достойно България и българската култура, навсякъде по света, с всичко, което правим и творим. Колкото по-добре правим това, толкова по добър ще бъде имиджа на Родината ни по света. Затова е добре и в България да се чува повече за културните постижения на българските будители от диаспората, защото те са неразделна част от българското културно наследство.

Г.Н.: Доколко съвременната ни литература, въпреки съществуващия духовен обмен, е позната в Нидерландия? Превеждат ли се „знаковите“ имена, олицетворяващи многоцветното й слово? А кои са стойностните автори с български корени там, чиито творби си заслужава да познаваме и в България?

Д.Р.: България като страна вече е позната в Нидерландия сравнително добре, поради отварянето на границите и членството ни в ЕС, но българската култура (като изключим традиционната ни предимно танцова фолклорна култура) в Нидерландия, е позната само на „една шепа“ от нидерландските хора“. Така че популяризирането на българската литература през изминалите да кажем 40, 50 години се изразява в издаването на не повече от двайсетина, двайсет и пет книги: два поетични сборника за българската поезия с автор и преводач Паул Хинрихс, сборник с българската проза - една на Вилем Федер, и още един прекрасен сборник с българска проза на проф. Раймон Детрез от Белгия от Льовенския университет, издаден по случай 1300 години България, след това още няколко книжки с българска поезия, в превод на Паул Хинрихс (Николай Кънчев и Любомир Левчев). През годините са превеждани прозаични творби на Николай Хайтов, Антон Дончев, Георги Марков, Павел Вежинов и Йордан Радичков. Последните десетина години на нидерландски излязоха няколко книги на Мирослав Пенков, Илия Троянов, Георги Господинов, и една на Йоана Елми, преведени от Хелен Койман. Ако трябва да спомена български автори, които творят години наред в Нидерландия, това са Мария Генова, която издава само на нидерландски, и още не е направила българската си премиера. Друг известен автор е Бари Късел, който е издал шест книги и е известен предимно с трилогията си „Мистерията на изгубения пръстен“. Друг нашумял автор е Момчил Миланов („Лято в Бурландия“), а пък авторката Емине Садкъ, която впечатли преди няколко години с първия си роман „Керван за гарвани“, живее и твори поне пет шест месеца в годината тук в Нидерландия. 

Г.Н.: Творчество ти – разкази и романи, носят отпечатъка на дълбока наблюдателност за човека в дебрите на обществото. Кое те подтикна да вземеш перото и какви морални послания искаш да споделиш с читателите така, че те да ги приемат и като свои?

Д.Р.: Винаги съм се опитвал в моите произведения да обрисувам и представя различни герои от обществото, в което живея. Всяко общество, дори и холандското има своите много позитивни, но и мрачни фигури. Затова се опитах да изградя всички тях в моите разкази и в романа ми „На 4 метра под водата“. Даже бих посмял да кажа, че той е разрез или палитра на нидерландското общество. Вярвам, че когато негативните герои срещнат доброто, могат да се преродят и превърнат в позитивни. Те всъщност са ми любими, а не шаблонните характери, които си живуркат в ежедневието или се срещат в сапунените сериали. И в ежедневието си винаги се стремя да открия красивото и доброто в човека, дори и в аутсайдерите на обществото. Все още смея да хващам перото, защото мисля, че има какво да разкажа на моите съвременници – от една страна, за да почерпят от моя опит като мигрант, а от друга страна да се забавляват с историите, които разказвам и колоритните образи, които обрисувам в тях. Моралните послания, които споделям с моите читатели са: опитайте се да градите и бъдете своеобразен мост между различни светове, възприемете интеграцията не като заличаване на идентичността, а като себепознание, и запазете човечността и стремежа си към светлина.

Г.Н.: Върху каква книга работиш сега и кога можем да я очакваме? Защо избра именно тази тема, свързана с утопично-фантастичното и дълбокия интимен подтекст?

Д.Р.: В момента работя върху втория ми роман, който е исторически с фантастичен елемент. За пръв път пиша такъв роман, въпреки, че историята като наука ми е много любимо хоби. Утопично-фантастичните книги или филми по принцип не ги обичам, но ако това не преобладава в една история, не ме дразни. А и в моя бъдещ роман има по-скоро малък фантастичен елемент с връщане назад във времето, много история и никаква утопия. Един добър пример за мен е романа на Диана Габалдон и после направения по негова база филм, Outlander. До голяма степен бих нарекъл новия си роман и психологически, защото в него, след едно връщане назад в миналото от 2026 към 1926 г. в междувоенна България главният герой трябва да преживее и преработи доста тежки психологически преживявания, за да си намери своето място там, в една уж негова, но все пак много по-различна от модерната страна България, от която той идва. В романа ми се появяват и емблематични представители на българската култура от този период, но те не са главни герои в него. Повече не искам да издавам, защото няма да бъде интересно на читателя, когато някой ден новата ми книга види бял свят. А кога да я очакваме ли? Идеята ми беше да се появи за Коледа, но може би ще се случи някъде в началото на 2027 година. 

Г.Н.: Какво ще пожелаеш на читателите си и на колегите си автори от диаспората? 

Д.Р.: На колегите си и читателите от българската диаспора бих пожелал да носят достойно името българин и разпространяват българската култура в страните, в които живеят. 

Г.Н.: И нещо, което е особено важно: каква е твоята лична творческа кауза, устремена напред и нагоре? Която да се запомни в творчество и тогава, когато нас вече няма да ни има...

Д.Р.: Моята творческа кауза е да изграждам мостове от думи там, където времето и разстоянието се опитват да издигнат стени. Като българин, живеещ извън родината, но носещ я дълбоко в сърцето и езика си, се стремя да уловя онзи вечен диалог между родното и универсалното. Искам книгите ми да бъдат събирателен дом за сродни души – пространство, в което се преплитат българската чувствителност, европейският хоризонт и човешките търсения.

Вярвам, че истинското изкуство надживява своя създател, когато съхранява духа на епохата и дава кураж на идващите поколения. Затова моята кауза е отвъд времето и географските карти: да пиша за свободата на духа, за коренa, който ни държи здраво свързани със земята, и за онази тиха светлина в човека, която остава да трепти дълго след като последната дума е изречена, а нас самите вече ни няма.