Любовта, която остава след болката

Любовта, която остава след болката
Денчо Михов за поетичната книга на Боян Станилов „Изстрадани любови. Стари и нови стихове“

Има заглавия, които не обещават утеха, а истина. „Изстрадани любови“ на Боян Станилов е едно от тях. Събрани под определението „Стари и нови стихове“, текстовете не се стремят да подредят любовта в красив, безоблачен разказ. Напротив – тук обичта е преминала през раздяли, несбъднати срещи, угризения, загуби и онова особено мълчание, което остава, когато думите вече не могат да върнат никого. И въпреки това лирическият човек продължава да търси светлината. Не защото не познава тъмнината, а тъкмо защото я познава.

Ключ към цялата книга дава посвещението на майката Дора. Още първото стихотворение я представя като същество, което слиза по „слънчева стълба“, за да прегърне сина си, а после отново си тръгва нагоре. Образът е едновременно приказен и съкрушително земен: в него има усмивка, мокри сандали, пясък и невъзможността да бъде задържана една обичана сянка. Тъкмо съчетаването на небесното с малкия сетивен детайл превръща спомена в преживяване. Майката не е абстрактен символ на загубата, а близък човек, чието отсъствие продължава да се усеща физически.

Тази памет има и свое продължение в обръщението към бащата: „Татко, при теб съм.“ Лирическият говорител застава пред гроба, говори за цветята, за сълзите и за невъзможния разговор между двата свята. Подобни стихове разширяват значението на заглавието. „Изстраданите любови“ не са само любовните истории между мъж и жена. Те включват синовната привързаност, благодарността към отишлите си хора, верността към онези, които вече могат да бъдат срещнати единствено в паметта. В тази книга любовта има много лица, но едно общо свойство – не приема раздялата за окончателен край на връзката.

Най-обширното и най-напрегнатото пространство на стихосбирката, разбира се, принадлежи на любовта към жената. Тя е желана и отсъстваща, близка в съня и далечна в действителността, понякога възпявана с възторг, друг път призовавана с почти отчаяна настойчивост. Особено показателно е ранното стихотворение, изградено като въображаем разговор с някогашната любима. Говорителят отрича чувството, нарича го минало, дори сън, но постепенно признанието разрушава собствената му защита. Накрая той вече не може да се скрие зад гордостта. Така драмата не е само в отсъствието на другия, а и в закъснялото осъзнаване на собствената истина.

В тези стихове често се появява молбата за прошка. Тя е важна, защото прави лирическия човек не само страдащ, но и отговорен. Любовта не е представена единствено като несправедливост, причинена отвън. В нея има пропуснати жестове, ненавреме казани думи, моменти, в които нежността е била заменена с мълчание. В стиховете около въпроса какво означава думата „обич“ се откроява особено съществено прозрение: чувството не се доказва с красиви обещания, а с всекидневната грижа – с прегръдка, топлина, внимание, присъствие. Сред множеството високи метафори този прост човешки смисъл звучи убедително и зряло.

И все пак Станилов не се отказва от романтичния порив. Неговият поетически свят е населен със слънца, облаци, пеперуди, птици, камбани, цветя и звезди. Любимата може да бъде светлина, а самотата – сняг, който вали едновременно навън и в душата. Природата не стои безучастно край човешката драма; тя я повтаря и усилва. Дъждът говори с гласа на раздялата, пролетта носи обещание за завръщане, морето пази пространството на надеждата. Тази образност свързва „Изстрадани любови“ с познатите мотиви от „Луноглед“ и „Стремглава любов“, но тук светлината е по-често извоювана, отколкото просто съзерцавана.

Бургас присъства като нещо повече от роден град. В едно от началните стихотворения той е наречен „моята родилна обиколка“ – необичаен и силно личен образ на принадлежността. Градът е песен и болка, място, което едновременно ражда и съпровожда човека през годините. Морският пейзаж в книгата не е туристическа картичка. Той е вътрешна география, в която са останали младостта, срещите, родителите, обичаните лица и надеждата за още един нов ден.

Наред с личната изповед се появява и състрадание към чуждата съдба. В стихотворението за Кадир аби смъртта на човек, който е поливал цветята, е разказана без показен патос. Дъждът и просветляващото небе съпровождат раздялата, а скромният човешки труд се оказва достатъчен, за да заслужи поетическа памет. Тъкмо подобни страници показват, че чувствителността на автора не се изчерпва с любовното страдание: тя има сетива и за тихото достойнство на другите.

Поетическият изказ е неравномерен по замисъл и ритъм. Краткият, свободно разположен стих съжителства с римувани строфи, повторения, обръщения и пространни монолози. Някои текстове се движат като шепот, други – като признание, което дълго е било удържано и най-сетне избухва. Това разнообразие отговаря на характера на сборника от стари и нови стихове: пред читателя стои не една единствена интонация, а цял спектър от преживявания и поетически решения. Повторението на „обичам те“, „върни се“, „не мога“ понякога придобива силата на заклинание – сякаш изреченото би могло да промени действителността.

Същевременно именно изобилието е и изпитание за тази поезия. Натрупването на близки по смисъл образи, многократните възклицания и обяснения понякога отслабват въздействието на иначе сполучлива метафора. Има стихове, които биха спечелили от по-голяма сдържаност. Най-силните страници обаче доказват, че авторът умее да намери точния детайл: мокрите сандали на майката, чистият гроб на бащата, чадърът, с който човек се връща сам у дома, празното място до възглавницата. В такива моменти болката не е назована многократно – тя просто присъства, а читателят я разпознава.

Един от най-важните вътрешни жестове в книгата е отказът от окончателно поражение. В стихотворението „Няма да падам повече“ лирическият човек обещава да се изправя, макар да го боли. Това не е наивен оптимизъм, защото е изречен след преживяна загуба. Подобно звучи и признанието, че способността да обичаш е доказателство, че още си жив. Така стихосбирката постепенно се отдалечава от тъжната равносметка и се превръща в защита на самия живот – несъвършен, наранен, но все още способен на нежност.

„Изстрадани любови“ е книга на човек, който не желае да се примири с изстиването на чувствата. Нейната емоционална откритост понякога преминава границата на сдържаното, но именно тази беззащитност определя характера й. Станилов не се опитва да изглежда невъзмутим пред загубата. Той говори на отсъстващите така, сякаш могат да го чуят; търси любимата дори там, където срещата е невъзможна; връща се при родителите си чрез думите. Поезията му се превръща в пространство, където човек поне за миг може да продължи прекъснатия разговор.

И може би в това е най-същественото послание на книгата: изстраданата любов не е любов, която е свършила. Тя е любов, която е изгубила своята лекота, но е запазила своя смисъл. Защото истинската раздяла настъпва не когато някой си отиде, а когато престанем да пазим в себе си способността да обичаме. А докато тази способност е жива, дори болката може да се превърне в светлина.

------------
Боян Станилов, „Изстрадани любови. Стари и нови стихове“, изд. „Либра Скорп“, Б., 2026.