Изстрадани любови

Има заглавия, които не обещават утеха, а истина. „Изстрадани любови“ на Боян Станилов е едно от тях. Събрани под определението „Стари и нови стихове“, текстовете не се стремят да подредят любовта в красив, безоблачен разказ. Напротив – тук обичта е преминала през раздяли, несбъднати срещи, угризения, загуби и онова особено мълчание, което остава, когато думите вече не могат да върнат никого. И въпреки това лирическият човек продължава да търси светлината. Не защото не познава тъмнината, а тъкмо защото я познава.

Ключ към цялата книга дава посвещението на майката Дора. Още първото стихотворение я представя като същество, което слиза по „слънчева стълба“, за да прегърне сина си, а после отново си тръгва нагоре. Образът е едновременно приказен и съкрушително земен: в него има усмивка, мокри сандали, пясък и невъзможността да бъде задържана една обичана сянка. Тъкмо съчетаването на небесното с малкия сетивен детайл превръща спомена в преживяване. Майката не е абстрактен символ на загубата, а близък човек, чието отсъствие продължава да се усеща физически.

Най-обширното и най-напрегнатото пространство на стихосбирката, разбира се, принадлежи на любовта към жената. Тя е желана и отсъстваща, близка в съня и далечна в действителността, понякога възпявана с възторг, друг път призовавана с почти отчаяна настойчивост. Особено показателно е ранното стихотворение, изградено като въображаем разговор с някогашната любима. Говорителят отрича чувството, нарича го минало, дори сън, но постепенно признанието разрушава собствената му защита. Накрая той вече не може да се скрие зад гордостта. Така драмата не е само в отсъствието на другия, а и в закъснялото осъзнаване на собствената истина.

--------------
И още за книгата от редактора ----- >>>>>