Вяра. Надежда. Любов

Лазар се събуди. Чуваше някакъв монотонен звук. Машина. Писукаше дразнещо до главата му. Опита да отвори очи. Не успя. Беше буден в тялото си, но то не му се подчиняваше. Не можеше да мръдне клепачите си. Мракът го поглъщаше.

Гърлото му бе пресъхнало. Дори и да имаше някакъв контрол над себе си, не би могъл да преглътне.

Опита да помръдне устни, да помоли за вода. Впрегна цялата си сила, но неуспешно.

Чу звук от отваряне на врата. Гласове. Тихи. Някакви хора бутаха нещо като количка по пода на стаята, в която бе и той.

Направи пореден, отчаян опит да отвори очите си. Предаде се и се заслуша.

– Стабилизирахме я. До няколко часа ще дойде в съзнание – мъжки глас. Звучеше авторитетно и монотонно.

– Наистина ли няма други места, докторе? Не ми се струва редно да оставим детето в една стая с господина – този път жена. Гласът й беше тих и мек. Успокояващ. Лазар се почувства привлечен от собственичката на гласа, дори без да я е виждал. Бе готов да последва този глас навсякъде.

– Няма. Всичко е заето, Вяра. Знаеш каква лудница бе снощи.

– Така е, докторе. Просто се притеснявам за момичето.

Лазар вече беше разбрал, че е в болница. Нищо не го болеше, но не знаеше дали е нормално да не може да помръдне. Не си спомняше как е попаднал тук. Последният му спомен беше от колата. Отиваше при родителите си. Слушаше любимата си песен. Бе надул музиката до край, за да не мисли, както правеше винаги. След това, не помнеше нищо.

– Извикайте ме, когато някой от тях дойде в съзнание – каза мъжът и Лазар чу как излезе от стаята.

Още един кардиограф бе включен. Второто писукане се сля с това до главата му в почти пълен синхрон.

Лазар се заслуша в дразнещия звук и се унесе.

От дрямката го откъсна звукът от стъпки и гласове. Този път успя да отвори очите си. Усещаше силна болка в ребрата и жаждата му бе станала непоносима. Примижа срещу ярката светлина от прозореца, която, отразена в белите стени на стаята, го заслепяваше.

– Вода! – простена той. Не позна собствения си глас.

Една от сестрите, надвесени над съседното легло, се обърна към него. Черната й коса се спускаше до кръста. Очите й бяха красиви и топли. Лазар бе сигурен, че точно тя е притежателка на красивия глас, който бе чул.

– И той е буден – съобщи тя и Лазар разбра, че е бил прав.

Другата сестра натисна някакво копче и продължи да се занимава с малкото телце на съседното легло. Лазар виждаше само тялото и не можеше да определи на момче, или момиче е, но със сигурност бе на дете, не по-голямо от шест-седем годинки.

Сестрата... неговата сестра... как я бе нарекъл докторът? Вяра. Вяра се наведе над лицето му и поднесе марля към устните му.

Миришеше на аптека, но бе напоена с вода и Лазар можеше да се закълне, че никога не е опитвал нещо по-вкусно.

Смука марлята, сякаш цяла вечност, а Вяра търпеливо го изчака.

– Ще можем да ти дадем вода след поне още няколко минути. Беше в безсъзнание доста дълго. Опитай да издържиш.

“Мога да издържа на всичко, ако си до мен” – помисли си Лазар, но само кимна, неспособен да отлепи поглед от Вяра.

Вратата се отвори и влезе лекарят.

Прегледа момичето, което не говореше и гледаше в тавана, въпреки че му биха няколко инжекции, и изпи хапчетата, които му дадоха, без никаква съпротива. Съзнанието на Лазар регистрира държанието на детето като нещо изключително странно, но той бе прекалено захласнат по сестрата, за да отдели време да мисли за това.

След като приключи с детето, лекарят се насочи към него. Измери пулса и кръвното му, задаваше въпроси на сестрите и през цялото време си записваше нещо.

– Какво ми има? – попита Лазар. – Как попаднах тук?

– Катастрофирали сте тежко с автомобила си. Имате леко сътресение, но нищо фатално. Ще ви изпишем до няколко дни.

Лекарят се усмихна, даде някакви нареждания на сестрите, които Лазар не чу и излезе.

Сестрите го последваха след няколко минути.

* * *

Катастрофа... не помнеше никаква катастрофа. Явно е била наистина тежка. Беше сигурен, че и ребрата му са счупени, защото го боляха ужасно. Дано в инжекциите, които му поставиха, да имаше нещо обезболяващо.

Той премести поглед към детето на съседното легло.

То също го гледаше.

Момиченцето беше с права руса коса и най-сините и тъжни очи, които бе виждал някога. Беше изключително красиво дете. Погледът му обаче го караше да изглежда странно. Сякаш го гледаше старец, а не дете. Тъмните кръгове под очите, контрастиращи с бледата й кожа, още повече засилваха това впечатление.

Детето продължи да го гледа още няколко секунди, които се сториха на Лазар като часове.

После му се усмихна, от едното й око капна малка, едва забележима сълза и се обърна с гръб към него.

Нещо в това дете караше Лазар да се чувства малък и незначителен. Както се чувстваше, като погледне небето вечер. Мразеше това чувство.

Лазар също се обърна и потъна в дълбок сън.

* * *

Когато се събуди, имаше чувството, че са минали няколко минути, но навън беше пълен мрак. Малко светлина се процеждаше от дъното на вратата, която явно водеше към болничния коридор.

Лазар чу как детето до него се размърда и натисна някакво копче. Ослепителната светлина на лампата го накара да присвие очи.

– Казваш се Лазар, нали? – гласът на детето бе тих, дрезгав и звучеше, сякаш ще заплаче всеки момент.

– Откъде знаеш? – на Лазар не му се говореше с деца. Не обичаше деца. Бяха хаотични, викаха и не слушаха никого.

– Видях го в картона, който носеше Вяра.

Настроението на Лазар се оправи веднага щом чу името.

– Тя идвала ли е? Докато спя?

Момичето се засмя тихо.

– Защо се смееш? – гласът му прозвуча прекалено рязко. Видя как момиченцето се сви под завивките, но въпреки това му заговори отново.

– Идват по няколко пъти на ден. Проверяват състоянието ни и ни дават лекарствата.

– А ти защо си тук? – попита Лазар. Беше се разбудил напълно.

– Катастрофа – отвърна тихо момичето. Гласът му отново леко трепереше и Лазар реши, че се е уплашило много.

– Къде са родителите ти?

– Чакат ме – отвърна момиченцето. Лазар явно нямаше да изкопчи нищо повече.

– Казвам се Надя.

– Красиво име – отвърна Лазар, въпреки че не му хареса особено, но усети, че трябва да каже нещо.

– Благодаря – отвърна детето. – Разкажи ми за живота си.

Лазар се обърка. Не очакваше подобен въпрос. Надя го гледаше с големите си очи и очакваше да отговори. И така той започна.

Изненадващо и за самия него, разказа на Надя целия си живот, без да й пести нищо.

Разказа й за малкия град, в който бе роден и израснал. За развода на родителите си, за първата си любов в училище, първото сбиване, първия път, в който разбиха сърцето му, първия път, в който той разби сърце. Разказа й за чувствата си, за празнината, която винаги носеше със себе си и за безкрайния път, който бе извървял, за да я запълни. И че така и не е успял. Разказа й за победите и разочарованията си. За трудните отношения с родителите му и половинките им. За невъзможността да открие своята половинка и странното примирение към живота, което го бе обзело последните години.

Изля всичко от себе си и накрая установи, че точно от това е имал нужда. Почувства се по-жив отвсякога. Обърна се към момичето. Очакваше да е заспало, но то го наблюдаваше с блеснал поглед, пълен с разбиране и любов.

– Прощавам ти – проговори то. Каза го по-скоро на себе си, отколкото на него.

– За какво? – попита Лазар, но Надя бе затворила очи и след няколко секунди той забеляза по равномерното й дишане, че вече спи.

* * *

Така и не успя да заспи през тази нощ.

Гледаше момичето. Наблюдаваше съня му и мислеше.

За всичко, което бе казал. За целия си живот, който бе погледнал през съвсем различна призма, благодарение на това дете.

Когато най-сетне се отпусна и заспа, първите слънчеви лъчи пробиваха облаците.

* * *

– Днес е твой ред – каза Лазар на Надя.

– За какво? – момичето изглеждаше по-зле от вчера. Кръговете под очите му бяха по-големи. Погледът му – по-тъжен и уморен. Сякаш се бе стопило за няколко часа.

– Разкажи ми за себе си.

– Нямам много за разказване – отвърна тихо детето. – Само на шест съм. Мама се казва Деница, като звездата. Тати – Виктор. Означава победа. Той обича да побеждава. Заради името си. Само мен не може да победи никога. Или поне така казва. Мама обича да ни гледа, докато играем. Винаги казва, че никога не е виждала по-красива гледка от нас двамата, когато се смеем. Вкъщи е щастливо. Щастливи сме...

Момиченцето едва се сдържа да не се разплаче и Лазар се възхити на силата й. Той самият не можеше да удържи сълзите си. Емоциите на детето бяха толкова чисти и силни, че го обгръщаха и завладяваха напълно.

– Докато се возихме в колата, говорехме, че догодина ще ходя на училище. Толкова се вълнувахме, че тати се обърна към мен и не видя колата, която ни удари. Това е последното, което помня, преди да вляза тук. Лицата на мама и тати, обърнати към мен. Очите им усмихнати и пълни с любов, както винаги.

– Къде са сега? Не ги ли пускат да те видят?

– Не – отвърна момиченцето. – Ще се видим след няколко дни. Сестра Вяра изглежда доста притеснена за теб – Лазар мигновено наостри слух и забрави за разговора, който водиха досега.

– Защо мислиш така?

– Стои над твоето легло доста по-дълго, отколкото над моето. Оправя завивките ти. Другите сестри говориха, че дори ти е чела, докато беше в безсъзнание.

Лазар се усмихна, но вратата се отвори и не успя да попита Надя дали е чула още нещо. Явно момиченцето прекарваше будно доста повече време от него.

Трябваше да последва примера й.

За негово най-голямо удоволствие в стаята влезе Вяра. Очите му следяха жадно всяко нейно движение.

Жената внимателно провери показателите му и записа нещо в картона.

Лек шок премина по цялото му тяло, когато хвана ръката му, за да постави инжекцията с антибиотик и обезболяващо.

– Коя книга ми чете? – въпросът му изненада дори него самия, но остана доволен, когато видя смесицата от притеснение и усмивка в очите й.

– Брулени хълмове – отговори тихо. Гласът й го галеше и го караше да лети. Излизаше извън тялото си. Беше толкова близо до нея, че усещаше аромата и топлината на кожата й. Осъзна, че най-вероятно изглежда ужасно, но Вяра го гледаше с толкова топлина, че този факт бе регистриран в мислите му само за секунда и после безвъзвратно изчезна.

– Така и не успях да разбера Катрин – отвърна Лазар и със задоволство видя изненадата в очите й. Най-накрая това, че от малък обичаше да чете всичко, му се отплащаше.

– Няма как да я разбереш – отговори Вяра с усмивка в очите. – Само жена би могла.

Разговорът им продължи почти до сутринта. Говориха тихо, за да не събудят Надя, която бе заспала малко след поставянето на лекарството й. Говориха за всичко. Лазар не бе говорил с никого толкова открито, Вяра също.

На сутринта, когато смяната й свърши, и тя се сбогува с него и си тръгна, Лазар знаеше със сигурност, че е по-влюбен, отколкото някога е бил.

Вяра осъзна същото, когато затвори вратата на болницата и пое към вкъщи.

– И това ако не е любов от пръв поглед – усмихна се Надя и се обърна.

– Всичко ли подслуша?

Надя издаде някакъв звук, подобен на смях и с преправен глас каза:

– Никога не съм се чувствал толкова близък с някого! Вяра, моля те, когато изляза оттук, искам да те заведа на любимото ми място!

Надя щеше да продължи, но Лазар, въпреки силната болка в ребрата и гърдите, я замери с една от възглавниците си и двамата започнаха да се заливат от смях.

Харесваше детето все повече.

* * *

На последната му сутрин в болницата, Лазар усети нещо различно, още преди да отвори очи.

Енергията беше различна.

Беше му тъжно.

Чу движение на леглото до себе си.

– Надя, будна ли си?

Не получи отговор. Чу тихо подсмърчане и отвори очите си.

Видя Вяра. Оправяше леглото на Надя. Застилаше нови чаршафи. Леглото бе празно.

– Къде е Надя?

Чу паниката в гласа си. Вече знаеше.

– При родителите си – промълви тихо Вяра и се разпадна пред очите му. Лазар разбра, че е сдържала сълзите си дълго време. Изправи се с мъка от леглото си и я прегърна.

– Обещах й – гласът й трепереше, говореше тихо и хлипаше на всяка сричка, но Лазар разбираше всяка дума. Пробождаше го като с нож. – Обещах й да не ти казвам нищо. Ти беше, Лазар.

Колата ти се е врязала в тази на родителите й и ги е убила на място. Тя остана за още няколко дни, но имаше отток в мозъка. Знаехме, че ще умре. И тя го знаеше.

Когато говорих с нея вчера, ми разказа всичко, което сте говорили. Каза ми, че ти прощава и че си й помогнал да изживее живота, който никога няма да изживее. Преживяла го е чрез теб. Чрез разказите ти за твоя собствен живот. През цялото време повтаряше, че родителите й я чакат и се радва, че ще отиде при тях.

Тя бе най-смелото малко момиченце, което съм виждала някога.

Лазар не каза нищо. Държеше Вяра в прегръдките си, сякаш живота му зависеше от това.

Усети първата сълза да се стича по бузата му. След нея сякаш нещо в него се пропука и го заля.

Заля него, Вяра, болницата и целия свят около тях. Заля всичко.

* * *

Няколко часа по-късно, Лазар седеше на леглото. Гледаше към това на Надя. Представяше си малкото й телце и големите, древни очи, които щеше да помни до края на живота си.

Искаше му се да я прегърне и да не я пусне никога. Искаше му се да й каже толкова неща.

Но тя вече ги знаеше. Тя бе отишла при родителите си. Той ги бе разделил.

Сълзите отново напълниха очите му, но погледът му се спря върху нощното шкафче до леглото на детето. На него имаше лист хартия, прегънат на две.

Лазар го взе и зачете.

Мразех те, защото ми отне всичко. После разбрах, че не си бил виновен. Лекарите ми обясниха. Имало е мъгла, дъжд. Не си успял да спреш навреме. Тати също. Мама винаги казваше, че няма нищо случайно. Научи и мен да откривам връзката в нещата, които ни се случват.
Неслучайно се срещнахме. И не случайно ще се разделим.
Ти беше края на пътя ми. Аз началото на твоя. Въпреки всичко, аз ти прощавам. Ще кажа на мама и тати също да ти простят, когато ги видя. Но не мисля, че ще ти се сърдят. Те не са такива. Те също знаят, че така е трябвало.
Прощавам ти, Лазар, и те моля само за едно. Живей живота си и за двама ни. Бъди щастлив.
И покани Вяра на среща!

Когато си тръгваше от болницата, Лазар стискаше листа в ръка. Щеше да го пази завинаги. С Вяра щяха да го показват на внуците си. А те – на своите.

След години щеше да осъзнае, че Съдбата го е довела до Надеждата, а Вярата – до Любовта.

След много години, внуците му щяха да четат писмото на Надежда и да знаят, че никога нищо не е случайно.

--------------
Таня Шомова, “Обсесия”, изд. “Либра Скорп”, 2021.
----------------