Синьото момиче

Синьото момиче
(продължение на “Синьото дете”)

Стои само на един дъх разстояние от нея... В сърцето ѝ няма място за въпроса “Дали и Той помни мене така ясно, както и аз него?” Не, тя не притежава и люспа от съмнение, че това е Той – определеният за нея още преди всички векове. Дори и начинът, по който я гледа, е съвсем същият – в погледа му са смесени разтопена нежност, пламенна обич, луда възхита, докато накрая той не помътнява едва доловимо от неудържимо желание...

Най-сетне сами! Но сините им души, познали се от раз, и този път нямат право на ликуване. От близостта му сърцето ѝ се удря безмилостно в стените на клетката си. В изтръпналото ѝ съзнание като на стара кинолента преминава спомен от времето току преди лицето ѝ да се сдобие с копринения блясък на разлистен мак: тя чете и препрочита онази повест, а погледът ѝ със сянка от тъга отразява страданието на обидената блага и хубава героиня. И колкото повече чете, толкова повече момичето бива завладяно от странното усещане, че тази книга разказва за нейната собствена загуба на някогашна силна и страстна любов. А оскърбеното ѝ сърце се мята и ранява, и от него потичат черна мъка и изгарящ срам.

И тогава недоумява и мира не може да намери от въпроса кога ли беше изживяла всичко това тя, едва тринадесетгодишна?! В онези моменти момичето отива още по-назад във времето и вижда себе си като дребосъче, което слуша в захлас разговорите на възрастните и се вслушва в разказваните от тях стари истории и предания... – все с надеждата да чуе и научи нещо за някого, с когото се знаят отдавна... Години щяха да се минат, докато тя проумее факта, че понякога душата помни... Ето, като сега – тя не притежава и люспа от съмнение, че това е Той.

Неочаквано и бурно свекър ѝ я грабва в своите обятия. Пред очите ѝ Вселената от сащисване се свива, времето обръща своя ход и изгарящият срам се завръща... Ала сърцето ѝ най-сетне се приютява в гнездото си. Разпътният Павел се бе завърнал при своята хубава невеста Елка...