От решетката към светлината

От решетката към светлината
Пет книги – един художествен свят. За прозата и поезията на Боян Станилов

Пет книги, две литературни форми и един настойчив въпрос: как човекът запазва способността си да обича, когато животът го изправя пред вина, загуба, самота и несвобода? „Решетъчно небе. Записки от затвора“ (2022), „Безслънчево небе. Записки от психиатрията“ (2024), „Луноглед. Пейзажен дневник“ (2025), „Стремглава любов“ (2025) и „Изстрадани любови. Стари и нови стихове“ (2026) очертават характерния свят на Боян Станилов. Прозата му разказва за хора, поставени на предела на издържливостта си; поезията му търси думи за чувствата, които остават след подобни изпитания. Различни по жанр и интонация, тези произведения се оказват свързани от дълбока вътрешна необходимост.

Първите две книги могат да се четат като своеобразен диптих на несвободата. В „Решетъчно небе“ затворническото пространство е конкретно и грубо: килия, решетки, проверки, унижение, страх, произвол. Разказвачът, осъден след пътнотранспортно произшествие с жертва, не е представен като безгрешен страдалец. Вината го следва и зад заключената врата, а записките му се превръщат в опит да не изгуби собственото си лице. Условната държава Абсурдистан придава на повествованието сатирична острота, но най-същественият му конфликт е нравствен: наказанието не бива да отменя човешкото достойнство, както и страданието не отменя личната отговорност.

В „Безслънчево небе“ външната решетка има свой вътрешен двойник. Героят е художник, чийто живот е белязан от алкохолна зависимост, болезнени семейни спомени, разпаднали се отношения и нарушено усещане за реалност. Психиатричната болница край морето е едновременно действително място и образ на съзнание, попаднало в капан. Ако в първата повест героят брои дните до освобождението, във втората времето се разлива между халюцинация, спомен, молитва и въображаем разговор. Двете истории не следва да бъдат сливанe в една биография; близостта им е художествена и философска. Те показват различни начини, по които човек може да остане затворен – дори когато отвъд прозореца има простор.

Най-важният мост между тези две повести е небето. В първата то е „решетъчно“ – малка видима част от свободата, която никой не може напълно да конфискува. Във втората е „безслънчево“ – не толкова лишено от природна светлина, колкото от вътрешна сигурност и надежда. И все пак облаците, птиците, морето и изгревите непрекъснато проникват в мрачните пространства. Художникът се опитва да превърне болката в образ, затворникът – в запис. Самото творчество се явява форма на съпротива срещу обезличаването.

Тъкмо тук прозата среща поезията. В „Луноглед“ небето вече не е гледано единствено през решетка или болничен прозорец. То се отваря над улиците на Бургас, над морето, дърветата и птиците. Кратките стихотворения на този „пейзажен дневник“ приличат на бързи рисунки, в които обикновеното внезапно става необикновено. Октомври може да кихне, морето – да хърка, а градът – да се разкрива като пъзел, който авторът нарочно подрежда отново и отново. В тази книга погледът е освободен: след мъчителните пространства на прозата читателят попада сред простор, цветове и въздух. Но свободата не означава забрава. Под пейзажа продължават да живеят скръбта, отсъствието и паметта.

В „Стремглава любов“ същият одушевен свят е подчинен на друго движение – неудържимия стремеж към любимия човек. Слънцето, дъждът, звездите и птиците вече не са само обекти на наблюдение, а съучастници в любовната изповед. Тук стихът нерядко звучи като писмо, молитва, молба за прошка или отчаян опит за среща. Заглавието „Разделени заедно“ изразява един от основните парадокси на тази поезия: хората могат да се разделят в действителността, но да продължат да съществуват един в паметта на другия. Любовта е едновременно спасение и рана; тя не отменя самотата, а понякога я прави още по-осезаема.

„Изстрадани любови“ прибавя към този мотив особена зрялост. Определението „Стари и нови стихове“ подсказва равносметка, а посвещението на майката Дора разширява смисъла на самото заглавие. Началният образ на майката, която слиза по „слънчева стълба“, за да прегърне сина си, събира в едно небесното и съвсем земното: усмивката, докосването, пясъка по сандалите. По-нататък се появяват бащата, изгубените близки, някогашната любима, закъснялата прошка. Така „любови“ вече не означава само романтични отношения. Думата назовава всички връзки, които продължават да ни изграждат дори след раздялата.

В трите стихосбирки има и постепенно преместване на художествения акцент. „Луноглед“ започва от външния свят и достига до интимното чувство; „Стремглава любов“ тръгва от чувството и увлича в него целия свят; „Изстрадани любови“ се връща към преживяното, за да попита какво остава след възторга. Един от най-убедителните отговори е, че обичта не се изчерпва с признанието. Тя се доказва чрез присъствие, грижа, топлина, чрез навреме протегната ръка. Това прозрение осветява със задна дата и прозата: героите там страдат не само от институционалните ограничения, а и от разрушените или пропуснатите човешки връзки.

Особено устойчиви в целия този свят са образите на птицата, морето и светлината. Птицата е обещание за полет над решетките, но и знак за крехкост. Морето е родна география, пространство на паметта и граница, която погледът непрестанно се опитва да прекрачи. Бургас присъства не като декоративна местна принадлежност, а като вътрешна родина – град, в който личната биография се среща с природата и с усещането за дом. Светлината пък е най-важната ценностна метафора на Станилов: тя не отрича мрака, а настоява, че той не е единствената възможна истина.

Творчеството му има и отчетлива социална чувствителност. В повестите тя се проявява чрез картините на унижение, отчуждение и институционална безпомощност, видени през субективния поглед на героите. В поезията – чрез състраданието към самотния и уязвимия, чрез паметта за загиналите деца край река Лим, чрез тревогата за човешкото достойнство. Тази съпричастност е важна, защото предпазва любовната тема от затваряне в чисто лична сантименталност. За Станилов болката на другия също изисква отговор.

Естествено, общият художествен почерк има не само достойнства, но и свои рискове. Авторът предпочита силния емоционален жест, ярката метафора, олицетворението, повторението. В прозата това понякога поражда напрежение между документалната суровост и лирическото разгръщане; в стиховете – между точния, незабравим образ и прекомерното натрупване на слънца, звезди, облаци и възклицания. На места по-строгата редакция и доверието в недоизказаното биха усилили въздействието. Но именно в най-пестеливите си жестове – споменът за родител, птицата отвъд решетката, празното място до любимия човек – Станилов показва колко непосредствено може да достигне до читателя.

Петте книги не изграждат безоблачен портрет на света, нито предлагат лесна утеха. В тях има вина, болест, раздяла, смърт, горчивина и съмнение. Общото им послание е по-трудно и затова по-ценно: човек не е само онова, което му се е случило. Той е и способността си да помни, да съчувства, да се разкайва, да създава красота и отново да търси близост. Белетристът описва изпитанията на тази способност; поетът настоява да я запази жива.

Може би най-точното заглавие на цялото това литературно пътешествие би било „От решетката към светлината“. Защото небето на Боян Станилов понякога е разсечено от железа, понякога е без слънце, друг път е пълно с луна, птици и любов. Но във всичките му превъплъщения остава едно и също – погледът на човека, който продължава да го търси. И докато този поглед е жив, нито решетката е окончателна, нито мракът има последната дума.