“Марко Балабанов” е настолна книга не само по дипломация

Те са едни от най-светлите, от най-ярките личности на България, имената им са записани в златните страници на нейната история. За панагюреца Марин Дринов поетът, писателят и философът Боян Ангелов написа блестяща книга, която водещото, най-родолюбивото наше издателство “Захарий Стоянов” издаде в исторически значимата си поредица “Дълг и чест”. И аз се присъединих към високооценилите я колеги с обширната си рецензия “Личност величава, белязана от вечност”, която влезе и в книгата ми “Видовден”. Величави личности, обречени на вечност са и другите двама, за които Боян Ангелов пише така вдъхновено и с преклонение пред техния истински подвиг и патриотична мисия в борбите за църковна независимост, за национална свобода и духовно въздигане на българския народ – Марко Балабанов и Нешо Бончев, първият наш литературен критик. Обяснявам си го и с факта, че и родовият корен на автора е в този революционен край, в героичната земя на Панагюрище. В това историческо българско гнездо е засукал майчино мляко, закърмен е с неговите традиции, пленен е от славата, отблясък от подвизите на панагюрци под знамето “Смърт или свобода” на Райна Княгиня. Ако не бяха ярко светещите дири в панагюрските и клисурските времена и в духовните пространства на България, оставени от висши просветители и поборници за свобода, от държавни и културни градители, между които и знатните синове на Панагюрище и Клисура, Боян Ангелов нямаше да прояви такава страст и любов за възвеличаването на образите им.

Да си призная – аз очаквах новата му книга, но не толкова скоро след блясъка на предходната. И тя е в поредицата “Дълг и чест” на издателство “Захарий Стоянов”. Приятно бях изненадан след нейния прочит, мислех си, че с първата авторът е вдигнал толкова високо летвата, че трябва много усилия и майсторство, за да се стигне и даже да се премине тази височина. Но категорично се убедих, че той е завоювал този, почти неповтарящ се успех в писателската работа. С поетически плам и озарение с богат български език, с възрожденско и съвременно звучене е извисил образа на своя герой. Много фактология е осветена от духовно-творческия му талант. Явно той е търпелив и всеотдаен изследовател, търсач на неказани истини за своите герои, за времето, в което израстват и работят за своето Отечество. За да видим и в новата му книга как възрожденецът от Клисура Марко Балабанов изправя ръст до този на Марин Дринов! Благодарение на проявеното усърдие за всеобхватие на живота и дейността на двамата просвещенци по тяхната свещена земя. Те са духовни братя, понякога с остри думи един към друг, но стремленията им са все в една посока, а делата им са общи – за освобождението и изграждането на нова България.

И как сходна, почти една и съща е съдбата им – от неуморно, безусловно и безапелационно, от апотеозно себеотдаване на Отечеството до унизителния край, до позорния залез на живота им. Следствие от престъпните деяния на тогавашни държавници-чиновници, уви със живи и здрави техни наследници – и днес! Нека си припомним – от книгата на Боян Ангелов – Марин Дринов, инициатор за толкова необходимото строителство на новата държавност и Отечеството си, го напуска след неговото освобождение и отива в Русия, оттегля се омерзен, с огромна болка в сърцето си, наблюдавайки недостойната, грозната политическа обстановка от първите още дни и месеци на 1879 година.

А финалните редове на книгата му за възрожденския клисурец са: “Марко Балабанов умира самотен и болен. Денят е 16 юни 1921 година. Прощално слово пред скромния му ковчег чете еленчанинът Стефан С. Бобчев, скъп негов приятел, бивш редактор на списание “Читалище” и като него заклет славянофил и русофил, непоправим българолюбец.” И още – много по-зловещо, но известно от историята ни – в края на живота си пише писмо до Народното събрание, за да увеличат пенсията му, но парламентарните службаши не намират достатъчно основания за такова увеличение! И, за да не го оскърбят, неговите деца тайно добавят свои средства към скромната му пенсия!

А е толкова заслужил за и пред Отечеството ни! Именно в българското Народно събрание той е депутат, негов заместник и председател. Основател и главен редактор е на оцелялото и до наши дни най-българско списание “Читалище” и сътрудничи на Марин Дриновото “Периодическо списание”. Участва силно в борбите за църковна независимост и за освобождението на българския народ от турския робски ярем. Неописуема е радостта му от гласуваната и приета в Народното събрание Търновска конституция. Той е истински радетел за високо народно просвещение, след “Читалище” започва да издава вестник “Век”, а след закриването му от властите, продължава с още по-новия – “XIX век”. Той е изтъкнат социолог и политолог, работи за високоидейна, ярка и действена журналистика и особено за развитието на читалищата в градове и села. Неутолима е жаждата му за знания и следва неотклонно пътищата си към прилагането им в голямото народно дело. Високообразован и ерудиран “Марко Балабанов е православен богослов с диплом от Халкинската семинария и дипломиран юрист от парижката Сорбона. Ала той не се задоволява само и единствено с университета в Хайделберг и заминава за Мюнхен, където три месеца слуша лекции в прочутия философски факултет на тамошния университет, в който е преподавал авторът на “Система на трансцеденталния идеализъм” Фридрих Шелинг. Привлечен от интелектуалната систематография на д-р Петър Берон, той я използва, за да докаже своята теза за човешкия напредък, формиран под въздействието на три научни школи: богословската, философската и историческата. И научаваме още: При специализацията си в Хайделберския университет до началото на 1870 година Марко Балабанов изучава задълбочено идеите на немските просветители: Гетхолд Лесинг, Йохан Хердер и Йохан Волфганг Гьоте. Обръщам внимание на тези факти, защото някои от тях са малко или напълно неизвестни. Както – допускам – някои не знаят, че думата “читалище” за пръв път се използва от възрожденския даскал Кръстьо Пищурка, който я изписва върху вратата на една от училищните стаи в Лом през 1848 година. Знае се, вероятно, но авторът ни връща към началото – на 30 януари 1856 година се създава първото българско читалище – Свищовското – с подбудител Георги С. Раковски. Едновременно с него се раждат и читалищата в Лом и Шумен. Не съм сигурен, да е всеизвестно и това, че Марко Балабанов редактира своето “Читалище” само една година и го напуска “огорчен и оскърбен от критиките на Нешо Бончев и Христо Ботев, отправени към изданието и персонално към неговия редактор”. Но то продължава да живее и да привлича най-изявените възрожденски автори, които отдават заслуженото си внимание към приносите на талантливия му създател. А когато става дума за личните му национални дела, те го славят и признават примерната му деятелност. Такъв е случаят и с Иван Вазов, който подир критиките си към него, му праща сърдечно писмо с признателност за свършеното народно дело.

Надарен с родолюбиви чувства и стремление към свободомислие, той върви през времето жаден за знания и срещи с високоерудирани личности. А съдбата е щедра по пътищата му от ранни години до залеза на богатия негов живот. Любимецът на княз Стефанаки Богориди и любим ученик на Райно Попович – Гаврил Кръстевич става духовен покровител на Марко Балабанов, който приема живота му за неизменен пример. Завидната ерудиция на Кръстевич – пише Боян Ангелов – не остава само в лоното на правните науки. Той създава исторически трудове, участва дейно в борбата за налагането на българския език в училищните програми, сътрудничи на “Цариградски вестник”, “Български книжици”, “Право”, “Читалище”... А до него като помощник и съидейник неотлъчно стои амбициозният, благовъзпитан и ерудиран Марко Балабанов”. Не е възможно да се изброят имената на всички, които са го възхищавали и вдъхновявали, с които е делил горчивата и сладката си съдба, с които са извървели дългите, трудните и щастливите пътища до осъществяването на идеалите си и постигането на, с нищо незаменимата високопатриотична цел – свободата на своето мило и скъпо Отечество!

Силно впечатление прави в книгата една забравена днес дума – общественик. Няма да тълкуваме нейното съдържание и значение. Значи човек, който служи на обществото, тоест на хората, на народа. Тя е от най-дефицитните в наше време, защото други са стремежите на тия, които би трябвало да носят с чест това определение. А то – какво друго да изпълва живота на личности като Марко Балабанов, освен неуморното служене на обществото, съставляващо хората от всички поколения. Авторът отбелязва: “За първи път клисурският общественик е избран за депутат в Учредителното събрание, но кариерата му на парламентарист продължава. В I Обикновено събрание, което заседава от 21 октомври до 24 ноември 1879, отново е депутат, а влиза и в IV Обикновено народно събрание”. Години от своя живот отдава на адвокатската професия и не случайно с княжески указ е избран и за първи член на Върховния съд, като изпълнява специални поръчения – извършва ревизии на всички съдебни учреждения в Търновска, Русенска, Варненска, Софийска и Видинска губернии.

Завидно признание получава с високата административна длъжност вицегубернатор на Свищов, чиито губернатор е копривщенецът Найден Геров. Завидна е, защото през града “минава главния път на Дунавската армия – войници, боеприпаси и хранителни провизии за войската и гладуващото цивилно население”. В щаба негов помощник е Иван Вазов “като губернски регистратор”, а Алеко Константинов, едва навършил четиринадесет години, е волнонаемен писар. “Клисурският общественик продължава отговорната си дейност в администрацията на Временното руско управление, преименувана в Имперски комисариат като вицегубернатор и на Русе, а за кратко и на Търново.”

Силно впечатлителна е не само обществената и политическата кариера на Марко Балабанов, а и научната и преподавателската му дейност. През 1881 г. е избран за дописен член на учредения от Марин Дринов Българско книжовно дружество /БДК/ – днешната Българска академия на науките /БАН/. Три години по-късно става и негов редовен член – академик. Всичките му усилия и заслуги са възнаградени – през 1902 година получава ордена “За граждански заслуги” I степен!

Състоя се и премиерата на книгата “Марко Балабанов”. Тя бе необикновена – бляскава и вълнуваща, с думи на признателност към родолюбивото дело на този възрожденски интелектуалец. И на необичайно място беше тя, тъй като освен многото други дейности за установяване на църковната независимост и в градителството на нова България Марко Балабанов е един от първите и най-дейни участници, избиран на висши държавни длъжности. Негова е високата чест да е първият министър на външните работи в правителството на Тодор Бурмов.. И още два пъти – първи дипломат във втория и третия кабинет на Драган Цанков. Затова и интересът към неговата личност бе огромен. В галерия “Мисията” на Външното ни министерство присъстващите – голяма част от които бивши, действащи и бъдещи дипломати – определиха книгата “Марко Балабанов” за настолна по дипломация. А авторът й припомни с каква любов, страст и с колко много знания Марко Балабанов работи през целия си живот за освобождението на България. И както научаваме от книгата му най-силно е времето на совалката им заедно с Драган Цанков из Виена, Берлин, Париж, Санкт Петербург и Москва. И срещите им с Феликс Каниц, Уйлям Гладстон, Ото фон Бисмарк, граф Николай Игнатиев, Дюла Андраши, Иван Аксаков, княз Александър Горчаков... За да стигнат в Москва и до аудиенцията им при самия император Александър II, познат не само на българите, а и на света като Царя Освободител. Той ги посреща прав, ръкува се радушно с тях без да им позволи да целуват ръката му. Пише авторът и продължава: Разговарят на френски език и с почтително внимание изслушва разказите на смелите българи. След това с просълзени очи и с решителна твърдост на гласа отсича: “Аз обичам мира и желая да се свърши всичко миролюбиво. Ако работата не се свърши така, както аз желая това от все сърце и, ако другите се задоволяват само с думи, ние ще призовем за наша помощ Бога, ще тръгнем напред и ще изпълним длъжността си. Съобщете това на ония, които са ви изпратили.” Тоест – ако освобождението на българите не се осъществи по мирен начин, ще е наложително да се пролее кръв! Всъщност Марко Балабанов и Драган Цанков стават свидетели на решението му за началото на руско-турската война за освобождението на България от турско робство. Срещата им с император Александър II – кулминация на мисията им – в зимния дворец е на 11/23 декември в 13 часа, а на 12/24 април 1878 г., след като са изчерпани всички дипломатически средства, той обявява с манифест война на Османската империя.

Самобитна и оригинална е писателската методология на Боян Ангелов. На някои от нейните черти вече се спрях, споделяйки впечатленията си за публицистико-есеистичната му книга “Марко Балабанов”, а и за предходната “Марин Дринов”. Това, което обаче ни поднася в новото си художествено-документално произведение, разкрива цялостния образ на учения, журналиста и писателя Марко Балабанов. Текстовете в “Приложения”-та, публикувани в сп. “Читалище” и вестниците “Век” и “България” са образци за така оскъдната днес публицистика и есеистика, за майсторското боравене с богатството на чистия, красивия и мисловен български език. Авторът им не е само забележителен издател, но и майстор-ковач на родното слово. Само няколко извадки: “... Името на Иларион Макариополски, произнасяно с възхитително уважение, ехтеше по цяла България, ехтеше по сводовете на Божиите храмове, ехтеше в градовете, в селата, в домовете, в колибите, ехтеше в сърцата на целия народ; това име беше станало символ на живота на един народ. Има часове и дни; има времена и обстоятелства, в които народите обичат да съсредоточават всичкото си битие, всичкия си живот в живота на един само човек и влюбват се те в този човек и превъзнасят го и го обожават...” / “Търновският Иларион” – в-к “Век”, бр.23/5 юни 1875 г./ И няколко реда от “Гладстон” във в-к “България”, бр.37/8 май 1898 г./: “Една звезда гаснеше, една звезда изгасна. Светла звезда беше Гладстон в небосклона на съвременния политически, образован, християнски, свободолюбив, напредничав и човеколюбив свят, и тази звезда изгасна вече съвършено. В Гладстон днес Англия оплаква един от най-великите си и даровити държавни мъже, угнетените малки народи – свой мощен и неуморим защитник, образованият свят – един от най-светлите умове в настоящето столетие. Чест на Англия, Гладстон беше чест и на човечеството, името му бе и е не само общоизвестно, но и любимо в България. То е тясно свързано с нейното политическо възраждане. При известните турски свирепства през грозната 1876 година в нашето Отечество мощният и авторитетен глас на Гладстон и неговото красноречиво и изкусно перо бяха разклатили цяла Англия и не само произведоха там порив от извънредни симпатии към българския народ, но и образуваха едно обществено мнение, решително обявено в полза на този народ...” Гладстон е една от най-силно обичаните личности от Марко Балабанов, а спомена от възхитата си, предизвикал у него възрастният политик в срещата му с двамата българи, никога не чезне от сърцето му. И ще запомни завинаги как разпалено защитава мечтата си българите да заживеят в държава с добро автономно управление. “На тръгване, отбелязва Балабанов, останахме смаяни като видяхме, че Гладстон не само ни изпроводи, но ни и помогна да си облечем зимните горни дрехи. Тръпки ни побиха и сълзи поросиха лицата при тази прощавка и при излизането из дома на този велик държавен мъж, велик човеколюбец и велик християнин”.

Същите огнени и заредени с огромна болка слова четем и в съставяните от двамата мисионери МЕМОАРИ за непоносимите страдания на българския народ от зверствата на турския поробител, които връчват или изпращат на правителства, посолства и световноизвестни вестници из цяла Европа. Само да надзърнем в “Мемоара, представен в името на българския народ, на шестте Велики сили, покровителки на източните християнски народи”: “Не е възможно да си състави човек дори и приблизително идея за това, що е теглил тоз злощастен народ близо пет столетия под унизителното владичество на турците. Чудно е дори, че той е можел да се запази до днес, вековечен мъченик, предназначен да служи като живо свидетелство пред цивилизования свят против жестокостите на своите тирани...” (Цариград, август, 1876 год.)

Само по двете книги “Марин Дринов” и “Марко Балабанов” може да се напише цяла студия, което за мен няма да е изненада. Защото основният ми извод е, че техният автор Боян Ангелов е истински биограф и библиограф на живота и пребогатата им дейност в служба на отечеството. И е историограф на събитията през едни от най-трагичните и най-величавите времена на България.

------------