Феята

Добрата фея тръгна по улицата. Вече се беше стъмнило и тя можеше спокойно да се разходи из града. Не че хората я забелязваха. Даже и през деня те не смееха да погледнат по-далеч от проблемите си, не знаейки, че понякога трябва да пропуснат някой ангажимент и да се огледат около себе си. Само така можеха да открият вълшебството, което да се окаже точно за тях. Но това не се случваше. Всеки беше прекалено зает или прекалено невярващ.

Затова феята обичаше нощните разходки. Така по-лесно откриваше тези, които все още мечтаеха и вярваха в чудеса. Те нощем седяха до прозорците и наблюдаваха звездите. Често се случваше феята да вземе някоя мечта и да я изпрати към мигащото небе или пък оттам да върне вълшебно послание. Тези хора заспиваха до прозорците с надеждата, че може би още на следващия ден ще се случи нещо красиво. Ако това не станеше, те не се отчайваха, а всяка нощ посрещаха своите звезди. Там те трупаха най-съкровените си мечти, докато дойде време те да се сбъднат наистина.

Феята познаваше такива хора, но те бяха прекалено малко. Как й се искаше и останалите да повярват в нещо, да сънуват красиви сънища, да не се страхуват от неизвестното и да се научат да мечтаят.

Феята си имаше едно момиче, към което бе тръгнала тази нощ. То все още вярваше в нея и си позволяваше, за разлика от другите си връстнички, обикаляйки из безкрайния свят на приказките, да кани принцове в сънищата си. Но феята бе обезпокоена. От известно време момичето спря да мечтае. Животът му бе нормален според човешките закони, но според приказните – направо скучен. Даже и в момента, вместо да обикаля с мислите си из неизвестни, приказни страни, вместо да му се случват чудни, невероятни неща, то учеше някакви уроци. Феята прецени, че момичето знае достатъчно добре това, което е написано в учебниците. Сега беше време да направи една разходка, предизвикваща съдбата.

Феята влезе незабелязано в стаята и покри момичето с вълшебното си наметало. То веднага се унесе, но затваряйки очи откри, че се намира в някаква недовършена приказка. Момичето усети в себе си смесица от чувства. Беше доволно, че му се случва нещо вълшебно, което не всеки щеше да разбере, и уплашено, защото не знаеше дали пътят, по който ще тръгне, ще го отведе до щастието. В него се преплитаха едновременно и страх, и увереност и всичко това беше толкова приятно, че то забрави напълно реалния свят.

Момичето тръгна по множество ненаписани страници. Въпреки че това беше само приказка, пътят не бе никак лесен. Той минаваше през различни места. Момичето се запозна с много хора, някои истински, други измислени или може би просто фалшиви. Срещна приказни герои, които и то самото не вярваше да види някога. Случи му се какво ли не.

Все пак накрая стигна до своя град. Именно тук то трябваше да изживее своите най-прекрасни мигове, но преди това бе необходимо да си ги заслужи, защото така щеше по-добре да оцени подаръка, подготвен му от съдбата. Трябваше да събере знания и опит, болка и отчаяние, радост и щастие, въобще всичко, което ще му е нужно, за да оцелее след това в реалния живот.

...Събуждайки се на другата сутрин, момичето го видя. Това не беше принц, а най-обикновено момче с дънки и широка блуза, объркано и смутено. Страхувайки се да погледне момичето в очите, й подаде малък букет от градински цветя. Вътре в себе момчето все още се питаше как се осмели да пожелае и да заговори точно това момиче, което не се вместваше в човешките представи за реалност. То не знаеше какво се бе случило. През цялото време момичето бе търсило него, очаквайки именно такова букетче, в което да има скрита една истинска, момчешка любов. Между пъстрите стръкове веднага започнаха да надничат множество щастливи мигове, нетърпеливи някой да ги изживее.

Момичето пое букета с цялото си сърце. Усмивка грейна върху лицата на двамата и те тръгнаха прегърнати, забравили за света около себе си.

Всъщност никой не ги и забелязваше. Градът се бе събудил и се протягаше лениво. Хората се забързаха по навик, затрупани с проблеми и неотложни задачи. Само тези две малки, влюбени сърца знаеха, че денят е необикновен, че времето може да промени своя ритъм, стига някой да пожелае това, че бъдещето е безкрайно и няма граница, разделяща реалния свят от вечността.

Феята се усмихваше замечтано. Все пак и тя си имаше любимци. За тях тя бе готова да жертва цялото си вълшебство, а дори и да се превърне в обикновена жена. Те даже и не предполагаха колко щастие ги очаква, колко прекрасни мигове е запазила съдбата за тях с едно единствено условие – никога да не се променят и да си останат истински, каквито са всъщност всички приказни герои.

----------------
Пенка Стаматова, “Розови облаци”, изд. “Либра Скорп”, Бургас, 2005.
----------------