Във фаза на отричане

Ще ѝ дам още пет минути. И си тръгвам. Кой знае, може да ѝ трябва още време за грима, или пък да е в задръстване. Едва ли ще ми е вързала тенекия отново – този път обеща да дойде, без извинения! Най-сетне да оправим нещата, като цивилизовани хора – или поне доколкото обстоятелствата позволяват.

Не се надявам на невъзможното – не мога да очаквам да ме приеме обратно, просто ей така да заличи от паметта си последната година и половина безсънни нощи на караници и плач, довели най-накрая до безумното ходене по съдилища, усложняващо вече достатъчно сложните ни взаимоотношения.

Аз съм виновен за всичко, естествено, осъзнавам го – без мен тя сигурно щеше да води по-добър живот сега. Каза ми да стоя далеч от нея, да я оставя да започне отначало, начисто. Но... ех, колко искам да я видя! Така ми липсва гласът ѝ, смехът ѝ, парфюмът – бръчицата на носа, когато се смее. И децата ми липсват – от толкова време не съм ги виждал. Колко ли са пораснали... Дали ме помнят?...

Пет минути по-късно:

–  Йорданов, слез на земята и се прибирай в килията! Свижданията свършиха! Какво стана, пак ли не дойде твоята възлюбена? Срам, срам...

–  Спри вече да го подкачаш бе, Петров! – знаеш, че му е трудно... горкичкият, да вярва, че съпругата и децата му са още живи. Че и напразно да ги чака на всяко свиждане... Тц-тц...

–  Ти пък какво го съжаляваш бе, Григоров? Да беше мислил дали на крехката му главица ще остане травма, преди да реши да ги очисти, мизерникът...