Скок в името на Ада

–  Над мястото сме след пет минути! Бъдете готови! – полковникът изкрещя, но едва го чухме от неистовите вибрации на хеликоптера. А както се тресеше тази дяволска машина, смущаваща спокойствието на уж завоюваните от птиците селения, така бумтеше и сърцето на всеки от нас в този момент, с пулсиращи едновременно вълнение и тревога.

Пет минути – преди животът ни да се преобърне фатално, или направо да свърши – зависи дали късметът е на наша... но какво говоря – там, където отиваме, за късмет не става и дума. Там той бива изцапан в калта на окопите, заглушен от гърмежи и нечовешки писъци, обладан от панически егоизъм и жажда за смърт... заливан с кръв и мръсотия до пълно обезличаване. Не, на фронта не отиваш, надявайки се на прост късмет – отиваш там с идеята, че вече си свършен.

Пет минути – и се потапяме в ада долу, потъваме в безумната му какафония и се размиваме в хаоса на унищожението. Само пет минути, но времето все не идва. Секундите се точат болезнено, а ние мълчаливо ги осмисляме. Повечето се подготвяме психически – оставяме миналото, приемайки неясно бъдеще, в което следващият ден не е обещан. За последно си припомняме семействата, разменяме отново първите целувки на младостта, докато не стигнем до последните – само преди седмица, на гарата, кратки заради шума и навалицата, изпълнени с горчивина и копнеж...

–  Готови за скок! – най-сетне, моментът настъпи. Сковано, бавно, нереално сякаш, станахме и се строихме пред фучащата бездна на отворените врати.

И така, един по един, изчезнахме.