Родината

Родината

Насън я виждам преродена.
Свободна.
Втурната напред...
Уви! –
от вирус повалена,
родината душа бере.
С небе помътено...
Излишна,
топи се милата...
Без вик...
И няма кой да й предпише
магичен антибиотик.
Не вият в нейната посока
линейките...
По навик стар –
отвсякъде наместо доктор
на помощ пращат й
гробар...
Но твърде рано е за гроба!
Напразно гарвани кръжат...
С юмруче в нейната утроба
пак някой блъска,
търси път.
И вместо да скимти за милост,
тя,
с гръд раздрана,
в кръв и пот –
напряга сетните си сили
да се повтори
в друг живот:
Не като днес –
болнава, боса.
И не в живот –
за срам и мъст.
А в горд живот,
през който носи
с надежда своя вечен кръст.