Раздухай мъглата!

Раздухай мъглата!

Раздухай мъглата, съгледай ме, Боже!
Душата си кърпя, кърви ли, кърви...
Конците се късат пак. Ех, де да можех
с тях рани да шия. Не мога, уви...

Прегърбих се, Боже, от хиляди тайни,
Години ги нося, тежат ли, тежат...
Единствен ти, Боже навярно ги знаеш
и мълком прощаваш когато греша.

Щом слънцето, Боже, изгрява за всички,
защо не ни стопля еднакво с лъчи?
Изплаквам си мъката в песен на птиче,
но в мене горчилката пак си горчи...

Смирявам се, Боже, че чакат ме още
несвършена работа, път невървян.
Когато осмисля си дните и нощите
ще тръгна към твойте поляни.

Но мъничко време ми дай – да обичам,
да паля огнище, синът да расте...
И приказки внуците мои засричат ли,
вземи ме тогаз – на небето, при теб!