Пулсът на човечността сред мълниите

Пулсът на човечността сред мълниите
За поетичната книга на Маргрет Христова „Буря. Пулс насред мълнии“

Бурята е едновременно природна стихия и състояние на душата. Тя може да руши, но и да прочиства въздуха; да плаши, но и да напомня, че животът е движение. Тъкмо в това двойно значение е заложен ключът към стихосбирката „Буря. Пулс насред мълнии“ на Маргрет Христова (издателство „Либра Скорп“, 2025). Книгата събира кратки поетични изповеди, морални въпроси, социални реакции и мигове на нежност. Нейният пулс не е равномерен: ту се ускорява от възмущение, ту се успокоява в тишината на едно човешко присъствие.

Още началното стихотворение „Буря“ очертава образа на лирическата говорителка чрез поредица от противоположни състояния: „Шумна съм. Тиха съм. Буря съм.“ Следват търсене, падане и намиране на себе си. Това не е портрет на завършена, непоколебима личност, а признание за непрекъснатото й изграждане. Кратките изречения, повторенията и отсечената ритмика създават впечатление за сърдечен ритъм – за пулса, изведен в подзаглавието. Поетическото „аз“ настоява да бъде чуто не защото е безгрешно, а защото е живо.

Една от най-отчетливите линии в книгата е съпротивата срещу жестокостта. В „Страхливец“ авторката говори пряко за насилието над жена. Гневният тон и настойчивото обръщение към насилника отказват удобната дистанция на наблюдателя. В „Война“ тя поставя под съмнение самодоволната представа, че някога хората непременно са били по-добри. „Монополи“ превръща парите в „хартия“, която управлява образованието, лечението, дома и човешките отношения. Тук поезията се приближава до гражданска позиция: не търси естетическо убежище от света, а влиза в спор с него.

Тази позиция обаче не се изчерпва с осъждане. В стихотворението „Нека ти пука“ звучи съвсем кратко нравствено кредо: „Пука ми, просто ми пука.“ Вниманието обхваща човека, птицата, рибата – всичко уязвимо. „Просто птица“ изразява загубата на свобода чрез образа на папагал, затворен в клетка заради красивия си глас. А „Ято“ вижда човека като странна птица, способна едновременно да гради гнезда и да унищожава други птици. Животинските образи не са украса: чрез тях авторката проверява доколко човешката цивилизованост действително означава човечност.

Особено топла е групата стихотворения, посветени на обикновените, често незабелязвани същества. „Поговори със старец“ разказва за човек, който става рано, пие кафе, грижи се за котката си и носи истории, „достойни за роман“. В „Нека я помнят“ бедна възрастна жена дели оскъдното си с бездомно куче. Тези текстове не разчитат на необикновени събития; тяхната сила е в откритието, че скромното съществуване може да остави огромна нравствена следа. „Мустак“ пък превръща котешкото мъркане в урок по простота, близост и умението да се живее в настоящето.

Любопитна особеност на стихосбирката е широкият й тематичен диапазон. Наред с етичните въпроси се появяват космически и философски хрумвания. В „Вселенска бактерия“ лирическата героиня си представя собственото тяло като вселена за неговите микроскопични обитатели, а после пита дали и ние не сме част от нечий непостижим свят. В „Театър“ тревогата от изкуствения интелект е изведена към нуждата от неподправено човешко чувство. В „Лист“ хаосът на мисълта се защитава от принудата на правите редове. Това са идеи, изказани понякога с усмивка, понякога с тревога, но винаги с желание да се провокира читателят.

Формално книгата не се придържа към един-единствен поетически модел. Римувани строфи съжителстват със свободен стих, миниатюри, афористични фрагменти и почти разговорни обръщения. В някои творби повторението действа убедително, а кратката фраза носи силен емоционален заряд. В други стремежът посланието да бъде пределно ясно отслабва образността: поетическата мисъл преминава в съвет, поука или пряко назидание; отделни рими звучат по-скоро като средство за подреждане на изказа, отколкото като негова вътрешна необходимост. Това е реално художествено колебание, но и белег за избрания от авторката непосредствен начин на общуване.

Най-въздействащи са моментите, когато чувството е доверено на конкретен детайл. Светулката в джоба, старецът с кафето, котката, първите снежинки и детето, което продължава да живее в порасналия човек, остават в паметта по-дълго от общите житейски формули. В „Вярвам, че ще остарея“ мечтата за малка къща, голяма котка, дърво и въздух е тихо опровержение на непрекъснатото бързане. В „Снежен човек“ детската радост е запазена като обещание, което възрастната жена не е нарушила. Така след всички мълнии се появява най-важният въпрос: умеем ли да спрем и да почувстваме живота?

Финалното „Писмо до Мен“ придава на книгата смисъл на разговор със самата себе си. Лирическият глас настоява за честност, прошка и почивка, преди отново да продължи напред. Тук бурята вече не е само външен сблъсък с несправедливостта; тя е и вътрешно усилие човек да приеме раните си, без да им позволи да определят целия му живот. Неслучайно сред най-често повтарящите се действия в книгата са „намери“, „спри“, „вдишай“, „продължи“ – глаголи на оцеляването и обновлението.

„Буря. Пулс насред мълнии“ не е стихосбирка на хладната поетическа дистанция. Тя говори открито, понякога рязко, друг път нежно, и не прикрива желанието си да променя нагласи. Нейната убедителност е най-голяма там, където гражданската тревога и личната чувствителност намират точния образ. А поантата може би е тази: истинската буря не е в гръмотевиците, които ни оглушават, а в сърцето, което въпреки тях не престава да тупти за другите. Именно този пулс прави човека човек.

------------
Маргрет Христова, „Буря. Пулс насред мълнии“, изд. „Либра Скорп“, Б., 2025.