Преди въображението – след паметта

Преди въображението – след паметта
За сборника разкази от Иван Сухиванов „Преди въображението. Късни истории“

Има книги, които разказват истории, и други, които поставят под съмнение самата възможност една история да бъде разказана докрай. „Преди въображението“ на Иван Сухиванов принадлежи по-скоро към вторите. Подзаглавието „Късни истории“ подсказва не само времето на написването или късния поглед към преживяното, но и особена интонация: говори човек, който е видял достатъчно, за да не вярва на лесните обяснения. Той помни, съмнява се, иронизира и непрекъснато проверява докъде се простира достоверността на паметта.

Сборникът не предлага единен сюжет, нито удобен жанров ключ. Между краткия анекдот и психологическия етюд, между автобиографичния фрагмент, социалната сатира и съновидната проза Сухиванов сменя регистрите свободно, понякога рязко. В тази подвижност е и своеобразието на книгата: действителността изглежда толкова невероятна, че въображението често трябва само да я настигне. А онова, което започва като смешна случка, нерядко завършва с усещане за необратима загуба.

Още „Преображенията на жената G“ показва колко много може да побере една миниатюра. Прегърбената жена първоначално е видяна като буква, почти като графичен знак. След гибелта на дъщеря й тялото променя своята „азбука“: от кирилското „Г“ то се превръща в латинско „G“. Привидно хладният, почти безстрастен разказ изговаря невъобразимото страдание чрез форма, а не чрез патетични признания. Така гротескното наблюдение се превръща в трагична метафора.

Подобно смесване на трагично и комично откриваме в „Костюм за покойника“. Разказът започва с циркови номера и провинциална веселост, преминава през внезапна смърт и бедняшко погребение, за да стигне до финалния образ на белия гълъб, излетял от цилиндъра на мъртвеца. Невъзможното е представено като естествено продължение на реалното. В този миг илюзионистичният трик придобива смисъл на последна милост към човека: смъртта не е отменена, но е за миг обезоръжена от чудото.

В „Подир светлинките в мъглата“ фигурата на Божко – човек, живеещ сред изхвърлени вещи, часовници и книги – отвежда към друг централен мотив: отпадъците на една епоха са останки от нечий живот. Героят събира не само метал и предмети, а и чуждо време. Срещата с Виола разтваря възможност за завръщане към забравена близост, но именно свободата на скитника го повежда отново към студената зора. Разказът не произнася присъда: човешката свобода може да бъде едновременно спасение и неспособност да останеш.

Сухиванов умее да прави и самата тишина драматична. В „Преди затишието“ безсънният човек следи всяко скърцане и тропот в жилищната сграда, защото се бои шумът да не събуди жената до него. Под този всекидневен акустичен пейзаж постепенно се открива страхът от загубата й. В „Вътрешното помещение“ слепотата, старостта и разрастващите се коси превръщат дома в лабиринт на тялото и паметта. И в двата текста външният свят е не толкова място на действието, колкото проекция на вътрешното безпокойство.

Друг пласт на сборника е безпощадният поглед към близкото историческо минало. „Училището нощем“ съчетава детския страх, любопитството и абсурдната иконография на социалистическото възпитание. „Ези-тура с шведския крал“ тръгва от абитуриентски костюм и една неочаквана монета, за да достигне до съдбата на Сабиле – история, в която личната памет не може да отдели случайността от вината и състраданието. В „Паралелни животописи“ обществените сътресения и съдбата на отделния човек се разминават и пресичат, оставяйки след себе си повече въпроси, отколкото равносметки.

Особено остър е сатиричният регистър. „Българската следа“ работи с нарочно непристойна хипербола, исторически имена и абсурдна логика, за да осмее политическите митологии и състезанието по присвояване на миналото. Подобни текстове не се стремят към деликатност; те искат да раздразнят читателя, да разклатят автоматичните му реакции. Тъкмо затова е важно да се разграничат художествената провокация и историческият документ: повествователната измислица тук е инструмент на сатирата, а не доказателство за описаните събития.

Пространството на Бургас и морето също присъства като разпознаваем духовен пейзаж – с площади, квартири, Морската градина, пристанищни гласове, плажни разговори и места, през които времето е минало, без да заличи напълно следите си. В „Белият шезлонг“ разговорът и взаимното подмятане създават атмосфера на интелектуална игра; другаде градът е самотен, почти призрачен. Морето не е само декоративен фон: то напомня за границата между близкото и недостижимото, между онова, което е останало, и онова, което е изчезнало.

Стилът на Сухиванов е разпознаваем с бързите асоциации, неочакваните сравнения, литературните препратки, разговорната рязкост и склонността да разрушава плавния ход на повествованието. Той често оставя разказа да изглежда като спомен, който се самопрекъсва, или като сън, в който подробностите са по-убедителни от причините. В най-силните текстове тази фрагментарност ражда плътност и многозначност. Понякога обаче натрупването на алюзии, резките преходи и демонстративно грубият език затрудняват емоционалното приближаване до героите. Книгата не е създадена за читател, който очаква винаги ясно обяснение и гладко завършен сюжет.

Именно отказът от лесна подреденост обаче е част от нейния художествен залог. Под смеха, гротеската и привидната небрежност се усеща постоянно присъствие на смъртта, на забравата и на неизречената вина. Дори когато повествователят се шегува с миналото, той не успява да го остави зад себе си. „Късните истории“ са късни и защото идват след илюзиите – когато човек вече знае, че всеки живот е съставен и от несъстояли се срещи, от случайни жестове и от чужди съдби, които е докоснал за миг.

„Преди въображението“ е неравна в интонациите си, но жива, дръзка и трудно податлива на еднозначно определение книга. Нейното достойнство е в способността да превръща делничното в странно, а странното – в болезнено познато. Защото преди въображението не стои празнотата. Стоят лицата, предметите, гласовете и загубите, които паметта е запазила – понякога против волята ни. И може би писателят започва да измисля едва тогава, когато разбере, че истински преживяното никога не може да бъде разказано напълно.

------------
Иван Сухиванов „Преди въображението. Късни истории“, изд. „Либра Скорп“, Б., 2026.