Когато раздялата не е сбогом

Когато раздялата не е сбогом
За поетичната книга на Ваньо Вълчев „Когато си тръгвам“

Има заглавия, които звучат като сбогуване, а всъщност са признание в привързаност. „Когато си тръгвам“ на Ваньо Вълчев (издателство „Либра Скорп“, Бургас, 2017) е именно такава книга. В нея тръгването не означава непременно раздяла, а понякога е другото име на завръщането: към любимия човек, към местата на младостта, към изгубената непосредственост, към собствената съвест. Под един общ покрив са събрани нежна любовна лирика, пасторални картини, есенни равносметки и остроумни сатирични миниатюри. Различни по тон, те се допълват в един портрет на човек, който умее и да обича, и да се съмнява, и да се смее.

Още заглавното стихотворение задава нравствения ключ към книгата. Лирическият говорител предупреждава любимата да не приема буквално думите на раздялата, защото истината не е в демонстрираната хладина, а в онова, което не може да бъде прикрито. Призивът „Повярвай на малката топла сълза“ превръща уязвимостта в най-убедителния език на любовта. Този контраст между изречено и преживяно се повтаря многократно. Стиховете са изпълнени с раздели, които не приключват, с отсъствия, които продължават да присъстват, с обещания, които човек не престава да дава, макар да знае колко крехки са.

Първият цикъл, „Спомени за обич“, е изграден върху едно особено усещане за време. В „Орехово лято“ внезапната среща с някогашната любима съживява младостта, но само за миг: споменът връща близостта и едновременно напомня, че тя е невъзвратима. В „Часове за обич“ любовта живее „извън календара“ – прегръдката е миг, а отсъствието се разтяга до вечност. Тъкмо тази промяна на времевите мащаби прави изповедта едновременно интимна и общочовешка. В „Не искам вечност“ лирическият герой предпочита един истински, населен с любов миг пред абстрактното безкрайно съществуване. Поетът не обещава победа над времето; той защитава правото на човека да го изпълни със смисъл.

Вълчев умее да бъде чувствен, без непременно да бъде многословен. Ръце, очи, дъх, коси и глас изграждат близостта в конкретни, сетивни детайли. Морето, звездите, росата и вятърът не са само фон на срещите, а сякаш участват в тях. Особено запомняща се е миниатюрата „Като просяк съм беден“: гларусът подхвърля на самотния човек, че ръцете му са пълни с пясък, а очите – с море. Зад привидно закачливия образ остава тихата горчивина на загубата. Поезията тук достига до въздействие не чрез висок патос, а чрез точния обрат, който превръща красивия пейзаж в човешка съдба.

В цикъла „Пасторали“ погледът се отдалечава от любовната среща и се обръща към природата и селския свят. Ливадите стават зелени езера, колата със сено – бяла лодка, а притихналият лес носи спокойствие, което не може да се изговори докрай. В тези стихотворения се усеща радост от простите неща: мириса на окосена трева, песента на коларя, вечерното завръщане на стадата. Но под живописната повърхност се появява и тревожната тема за изчезването. В „Есен“ пътят към някогашното село води към опустяване; споменът за живия дом се сблъсква със „скелетът на къща“. Така пейзажната лирика придобива и памет – за хора, места и начини на живот, които времето постепенно отнема.

„Чаша вино“ връща човека сред радостите и изкушенията на земното. Тук виното, хлябът, жената и любовта образуват почти празнична философия на достатъчността. В стихотворението „Тази вечер съм богат“ истинското богатство не се измерва с притежания, а с близостта и споделената вечер. Наред с това се появяват и по-палави интонации, игра със свещеното и греховното, усмивка към човешката слабост. Авторът не се стреми да представи любовта като безтелесна добродетел: тя е и нежност, и страст, и риск, и понякога комично противоречие.

Особено силно звучи цикълът „Предесен“. Самото му название е сполучливо: не есента като завършен сезон, а нейното приближаване, предчувствието за промяната. Отлитащите птици, лозниците, зрелите плодове и по-хладните вечери се превръщат в образи на човешката възраст. „Рижите дървета“ свързва есенната багра с уморени от лятото жени; природният образ носи и красота, и предвестие за край. В „Всеки ден ние губим по нещо“ равносметката вече е съвсем открита: старостта не идва внезапно, а отнема по малко, докато светът продължава да се събужда променен. Тук няма показна трагичност. Има трезвост, която прави тъгата още по-убедителна.

И тъкмо когато читателят е свикнал с този мек, меланхоличен глас, книгата сменя регистъра. В цикъла „Нищо лично“ се появява другият Ваньо Вълчев – наблюдателният сатирик. Стиховете стават кратки, отсечени, понякога почти като сценични реплики или афоризми. Под прицел попадат политическата суета, общественото лицемерие, бюрокрацията, демографските тревоги, подменените ценности и битовото приспособленчество. В „Историческите фалшификации“ самочувствието на „най-старата нация“ е сблъскано с навика да търсим „Големия брат“, а „Демография“ сгъстява социалното безпокойство в кратка, хаплива формула. Тези текстове не се преструват на възвишена лирика: тяхната сила е в бързата мисъл и точния удар.

Сатиричният дял е и мястото, където авторът съзнателно поема риска на злободневието. Някои шеги разчитат на разпознаваеми обществени нагласи и конкретни словесни ефекти, които могат да избледнеят с времето; други запазват силата си, защото изобличават устойчиви човешки слабости. Не всяка миниатюра има еднаква художествена тежест, както и не всеки лирически образ избягва познатата романтична символика. Но книгата печели от честната си жанрова разнопосочност. Вълчев не се опитва да говори винаги с един и същ глас, нито да представя човека единствено като влюбен или единствено като разочарован гражданин.

Тъкмо между нежността и иронията се открива общата мяра на този поетически свят. Човекът, който пази спомена за ореховото лято, е същият, който вижда нелепостите на общественото всекидневие. Той може да бъде раним и язвителен, сантиментален и самоироничен, но зад тези промени остава потребността от истинност. Когато любовта е истинска, думите не стигат; когато общественият живот е фалшив, понякога са достатъчни две-три думи, за да го разобличат. Това противопоставяне придава на сборника вътрешно единство, по-дълбоко от формалното подреждане в цикли.

„Когато си тръгвам“ е книга за онова, което не си отива заедно с човека: топлината на една ръка, мирисът на лятна трева, сянката на орех, горчивината на несбъднатото и спасителната способност да се усмихнеш. В нея раздялата не е последната дума. Последната дума принадлежи на паметта – и на обичта, която я прави жива. Защото истинското тръгване настъпва не когато прекрачим прага, а когато престанем да носим някого в сърцето си.

------------
Ваньо Вълчев „Когато си тръгвам“, изд. „Либра Скорп“, Б., 2017.