На пост пред паметта и бъдещето

На пост пред паметта и бъдещето
За поетичната книга на Кольо Колев „Караулът на времето“

Има книги, които се четат като доверена изповед, и други, които прозвучават като тревожен звън. „Караулът на времето“ на Кольо Колев принадлежи предимно към вторите. В неголемия си обем стихосбирката събира въпроси, надхвърлящи личната участ на говорещия: кой пази паметта, какво завещаваме на идващите след нас, може ли човек да остане верен на себе си, когато опорите на света се разместват? Тук поезията не се стреми толкова да утешава, колкото да буди съвестта.

Още краткото встъпително стихотворение „Небето ще е винаги отгоре“, предшествано от евангелския стих от Йоан, задава нравствения хоризонт на книгата. Молитвата за света, в който сме родени, е съчетана с образа на корените и небето – на земната принадлежност и на надеждата, която я надвишава. Това начало е важно: последващите гневни, тревожни и понякога сурови стихове не произтичат от безнадеждност, а от желание да бъде съхранено онова, което придава смисъл на човешкия живот.

Композицията е отчетливо изградена в три цикъла – „Свидетелите на дъжда“, „Ние сега“ и „Последната педя“. Първият е по-интимен и философски. Дъждът, птиците, светлината и мракът се превръщат в знаци на уязвимото съществуване. В „С дъжда“ лирическият човек се разтваря в потока на света, докато копнее да бъде цялостен, да бъде човек и да обича. „По детски“ превръща невинната игра в болезнено прозрение за отнетия полет, а „Свидетели“ поставя неудобния въпрос за пасивното състрадание: достатъчно ли е да плачем, когато сме могли да действаме?

В „Мушици“ светлината едновременно привлича и погубва. Този лаконичен парадокс е характерен за образното мислене на Колев: една позната картина се обръща срещу привидната си очевидност. И в „На щастливия остров“ обещанието за безболезнено щастие е разколебано от горчивата възможност то да се постигне единствено чрез забрава или безумие. Така личната тревога постепенно прераства в диагноза на времето.

Вторият цикъл излиза на откритото пространство на историята. В „След скока“, „Рамо“, „Пропукване“ и „Разместват света“ човечеството е представено като общност, която се устремява напред, но не винаги знае накъде. Особено въздействащ е образът на поколението, което търси рамо, на което да стъпи, без да се замисля кой ще понесе тежестта. Тектонските плочи на познатия свят се разместват, а лирическият говорител напразно търси неподвижна опора. Това не е просто носталгия по миналото, а страх от загубата на нравствени ориентири.

Смисловият връх на книгата е заглавното стихотворение „Караулът на времето“. Старите са оставили сабите; новите пазачи първоначално ги размахват непохватно, преди да осъзнаят, че в ръцете си държат не оръжие, а бъдеще. Именно тук авторът постига най-убедителното сливане на образ и послание. Караулът не е привилегия, нито повод за самодоволство. Той е задължение да решиш какво ще запомни светът и какво ще бъде оставено да потъне в забрава. Многократното „ние“ превръща личната тревога в колективна отговорност.

Последният цикъл, „Последната педя“, засилва патриотичната и гражданската интонация. „Кодът на житото“ намира надежда в земята и в нейния възобновяващ се живот; „Завет“ преплита историческото движение с името България; „Пръст в пръстта“ формулира една от най-важните тези на книгата – че паметта е възможното възкресение на предците. В „Ехо“ и „Не падайте!“ поетът отстоява необходимостта от глас дори когато думите не достигат до трибуна и сякаш остават без слушатели. Мълчанието тук не е неутрално: то заплашва да прекъсне връзката между вчера и утре.

Поетическият почерк на Кольо Колев е категоричен, енергичен, често ораторски. Той използва кратки отсечени редове, повторения, възклицания, реторични въпроси и рязко прекъснат синтаксис. Свободният стих му позволява да променя темпото според напрежението на мисълта. Най-силните текстове са онези, в които тезата израства естествено от образа – птиците, мушиците, раменете, сабите, житото. На места обаче публицистичният патос надделява над художествената многозначност, а прякото назоваване на обществени противоречия оставя по-малко пространство за читателското откривателство. Това е рискът на поезия, която съзнателно предпочита ясната позиция пред естетическата дистанция.

И все пак книгата притежава отчетлива вътрешна цялост. От молитвеното начало през тревогата за разпадащите се опори до финалната готовност да бъде защитен родният свят тя проследява пътя от съзерцанието към отговорността. Нейната гражданска страст не отменя човешката й сърцевина: зад големите думи за народ, земя и история стоят майката, старецът, детето, човекът, който има нужда от нечие рамо.

„Караулът на времето“ ни напомня, че историята не се охранява с високопарни обещания, а с памет, съвест и действие. Времето непрекъснато сменя своите часовои. Истинският въпрос не е дали ще дойде нашият ред да застанем на пост, а дали ще разпознаем навреме какво всъщност ни е поверено да пазим.

------------
Кольо Колев „Караулът на времето“, изд. „Либра Скорп“, Б., 2024.