Поетът и морето...

Морето в душата на поета живее с неизброимите си капчици-думи, дошли с дъжда или с горчивите сълзи на очакването, на надеждата...

Морето в душата на поета е твърде мъдро. То е живо, трепти и диша. Диша с вълните си, достигащи брега и бягащи навътре, галейки филигранно песъчинките.

Всичко се мени. Светът се променя. Морето в душата ни се променя – бавно и тихо, усмихвайки се на слънцето, на звездите, на бурите и попътните ветрове, усмихвайки се на капитаните, на ветроходците, на самотните плувци, на очакващите момичета на брега... Усмихва се, защото то цялото е любов. Морето в душата на поета пише стихове и поеми.

Днес разговаряме с Милка Стоянова за нейното море и за нейната “Крайбрежна поема” – книга за копнежа, за дългото очакване на един кораб, на един капитан, на една любов.

Роза МАКСИМОВА

---------------

Милка Стоянова: “Крайбрежна поема” е романтичен синтез на времето, преминало в очакване.
(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)

– “Кораб в далечината”, “Приближаване на пейзажа”, “Отдалечаване на пейзажа” са част от заглавията на твоите книги. В тях осезателно присъства морето. Те създават усещане за разстояние, за далечен хоризонт, за поглед отвъд хоризонта. А с какво е свързана последната ти книга и какво те провокира да я напишеш, Мила?

– Последната ми стихосбирка, “Крайбрежна поема” е книга, към която изпитвам особена любов. Тя разказва за съдбата на моряшката жена, чието състояние на очакване, освен че разлиства чувствата й и придава очарование на живота й, я обрича на самота. Но не само “Крайбрежна поема” – с изключение на стихосбирката “Защото Ти го одобряваш”, посветена на внука ми Михаил (съвсем не детска) – всички мои книги, след “Приближаване на пейзажа” (2008 година), са провокирани от очакването.

– Очакването като физическо състояние или като състояние на духа?

– Говоря, разбира се, за дългото очакване. За месеци взиране в морето. И зная, че докато чакаш, полудяваш. Дерайлираш. Идва момент, когато ти разбираш, че си не просто разстроен, а усещаш, че всички твои клетки ще се взривят от копнежа по пристигането на един кораб. В такъв момент е нужно да възстановиш равновесието в себе си.

– Какво те спасява в такъв момент?

– Обръщам се към спомените и започвам да търся – викам лица, съпоставям случки... Просто разсъждавам. Откривам причини за събития и се учудвам на очевидни истини, за които ми е трябвало цялото време на очакването, за да ги проумея. Отдалечена във времето, всяка истина попада в пространство с ясна видимост. И пиша. Освен тази изострена чувствителност, която ме държи непрекъснато в напрежение, явно притежавам търпение и търсачески дух. За мен е важно да стигна до същността на нещата, които привличат погледа ми и целият ми труд на писане е в тази посока. Затова моите книги, макар че издават любовта, имат социално-философски характер. Те звучат истински и винаги ще звучат така, защото в нито една от тях няма поза или лицемерие, няма ред, който да не е изстрадан, да не е изживян от самата мен.

– Как се роди “Крайбрежна поема”? Какво възпява тя?

– “Крайбрежна поема” отеква сред другите ми книги като последен акорд. Целият разказ е романтичен синтез на времето, преминало в очакване. Тя е книга за любовта. Любовта на един мъж и една жена, които следват своята естествена природа. Тази романтична душевност на двамата ги събира и обвързва и в същото време прави невъзможно тяхното дълго съвместно съществуване. Защото съдбата на кораба е да пътува.

– Твоят стил на писане е разпознаваем, а книгите ти се отличават не само по стила, но и по конструкцията си. Всички те са съставени от няколко части, а стихотворенията в тях са без заглавия, обединени около една идея. Защо избра този начин на писане?

– Тематично свързани с морето, всичките ми книги от 2008 година насам са концептуални. Моята цел е била чрез взаимосвързаните стихове да създадам по-плътен образ на основната идея. По тази причина отделните стихотворения, макар че могат да бъдат възприемани самостоятелно, когато са вътре в книгата говорят много повече, отколкото извадени от нея. В “Крайбрежна поема” нишката на разказа върви от началото до края и наистина се получи поема. Но и тук, както отбеляза Митко Новков, спирайки се на книгата ми в доклада за годишната литературна продукция в Бургас, всяко стихотворение, което е част от поемата, може да съществува и извън нея само за себе си.

– Морето е почти във всичките ти книги досега. То е свързващата нишка между тях, то е вдъхновението, храмът на душата ти. А с какво ще ни изненадаш занапред?

– Да, морето, корабът, очакването – това е моят свят в поезията сега, поезията, която надгражда реалния ми живот. А само Бог знае какво ще бъде по-нататък.

--------------

* Милка Стоянова, която в края на 2017 година стана за втори път носител на плакет “Христо Фотев” за поезия при връчването на Годишните литературни награди на Община Бургас, е родена и живее в Бургас. Автор е на повестта “Лозница”, пътеписа “Молдова – с обич за теб” и на 13 книги с поезия, сред които “Кораб в далечината”, “Пасаж от зима”, “Защото Ти го одобряваш” и др.

--------------
Интервюто е публикувано във в. “Компас”.
---------------