Остаря, Дон Кихоте

Остаря, Дон Кихоте

Остаря, Дон Кихоте! Не останаха мелници.
И светът е различен, по-груб от преди.
С глътка черно кафе си лекуваме делника
и превързваме с думи ранени съдби.

Че земята е същата, казваш? Едва ли и хората...
Господари са! Всеки се прави на Бог!
А мигът е борба, но граничи с умората,
че е прах мъдростта ни в живота.

Не достига Любов и Надежда, и Вяра,
а сърцата си пазим зад фалшиви стени.
Дулсинея продава нежността си със мяра –
само грамче за рокля, парфюм и пари.

Зверовете? За жалост, те още са живи.
И навред сеят злоба и завист, лъжи.
Само Санчо е днеска щастливец,
в чаша с гроздова още мечтите множи.

Остаря, Дон Кихоте! Смелостта ти е лудост!
Росинант окуця, а светът е жесток.
Стига толкова битки! Като ледена кула
всяко зло ще се срути в душите дълбоко.