Никой не разбра

“Обичам я!” – си мислеше поетът, по пътя към хълма. Изкачването беше трудно, не му стигаше въздух. Той с мъка движеше сакатите си нозе, въздухът със свистене излизаше от болните му дробове. В последните дни болката беше нетърпима. Но височината вече бе близо. Тя му бе казала: “Щастлива съм с теб!”. Господи, каква жена!... Цял живот я бе търсил, цялото му същество се бе стремяло към нея. И сега, когато душите им се съединиха всичко щеше да свърши. По-точно, щеше да свърши за него.

Не виждаше пътя, зрението му и без това беше много слабо, също и слуха. В този мрак той се движеше опипом. Оцеляваше. Но това бе продължило прекалено дълго.

Обичта й бе силна, по детски чиста. Собственият й съпруг, мъж нелош, но без душа и сърце никога не би могъл да я обича, както поетът го правеше. Този мъж, който тя никога не бе срещала я събуждаше, любовта му отключваше непознати врати за нея. И тя го пожела, Господи, как само го пожела...

Знаеше, че той никога няма да е само неин, но това никак не й причиняваше болка.

Стигаше й неговата обич. Любовта му я топлеше, даваше й сили да продължава напред.

Чуваше се утринната песен на птичките. Денят скоро щеше да започне. Слънчев и красив, за някои – поредния скучен ден, за други – ден на очакване и сладка обич, а за него – последният.

Нещо я прободе, събуди се внезапно. Обърна се и погледна спящия до нея мъж: “Защо съм тук? Защо с него?” – за миг пробягна през сънното и съзнание. После се усмихна, обърна се и заспа наново. Последната му целувка я беше стоплила в този слънчев зимен ден.